Джефри Дивър - Часовникаря

Винсънт изяде бисквитите, изпи безалкохолното и написа писмо до сестра си. Умния Винсънт нарисува няколко картинки в полето. Мислеше, че ще ѝ харесат. Винсънт не беше голям художник.

Джералд Дънкан отвори вратата и застана на прага. Пожелаха си добро утро. Стаята на Дънкан беше безупречно оправена. Всичко на бюрото бе подредено симетрично. Дрехите бяха изгладени и висяха в гардероба точно на пет сантиметра една от друга. Това можеше да е препятствие за приятелството им. Винсънт беше мърляч.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.

— Не, благодаря.

Ето защо Часовникаря бе толкова хилав. Никога не ядеше, никога не огладняваше. Още едно препятствие. Винсънт обаче реши, че това не е голям недостатък. Все пак сестра му също не ядеше много, а той още я обичаше.

Дънкан си направи кафе. Докато водата се загряваше, той извади бурканче с кафе на зърна от хладилника и отмери точно две лъжици. Сложи ги в машинката за мелене и те затракаха. Дънкан завъртя ръчката десетина пъти, докато шумът спре. Внимателно изсипа смляното кафе върху конусовиден хартиен филтър във фунията на кафеварката, изравни го с лъжичка. Винсънт обожаваше да гледа как Дънкан прави кафе.

Старателно…

Дънкан извади златния си джобен часовник и го погледна. Нави го много внимателно и пак го прибра. Отпи глътка кафе и погледна Винсънт:

— Нашата цветарка. Джоан. Скоро ще отидем при нея. Ще отидеш ли да я провериш? Дали е сама, какво прави?

Нещо прищрака в корема му. Сбогом, Умен Винсънт.

— Разбира се.

— Аз ще отида да видя какво правят полицаите в пресечката на „Седар“. Искам да знам с кого си имаме работа.

„С кого …“

Дънкан облече якето си и преметна раницата си през рамо.

— Готов ли си?

Винсънт кимна и сложи шлифера, шапката и тъмните си очила.

— Кажи ми дали през ателието ѝ минават много хора и дали работи сама — заръча Дънкан. — Предпочитам да я довърша в магазина, но може да се наложи да я качим в джипа.

Часовникаря бе научил, че Джоан прекарва много време в ателието на няколко пресечки от цветарницата ѝ. Там бе тихо и тъмно. Гладния Винсънт си представи къдравата ѝ кестенява коса, продълговатото ѝ, но красиво лице и буквално му потекоха лиги.

Излязоха в уличката зад църквата.

Дънкан погледна катинара.

— О, исках да ти кажа още нещо. Обектът за утре. Също е жена. Стават две една след друга. Не знам колко често искаш да правиш твоето… как го наричаш? „Гукане“?

— Да.

— Защо го наричаш така? — поинтересува се Дънкан.

Винсънт бе забелязал, че убиецът е безкрайно любопитен.

— Не знам. Просто така му викам.

Изразът също идваше от доктор Дженкинс. Психиатърът в затвора обичаше да казва:

— Хайде, Винсънт. Да си поговорим. Да си погукаме като приятелчета.

По някаква причина изразът хареса на Винсънт. Звучеше много по-добре от „изнасилване“.

— Две една след друга е добре — каза сега на Дънкан.

„Понякога гладът се увеличава с яденето, доктор Дженкинс… Не мислите ли?“

Докато внимателно вървяха по заледения тротоар, Винсънт попита:

— Ъ… какво ще правиш с Джоан?

При убийствата Дънкан имаше едно правило: смъртта не трябваше да е бърза. Обясняваше, че това не се постига толкова лесно, колкото звучи. Имаше специална книга, наречена „Изтръгнати самопризнания“. Там се описваше как да накараш пленника си да проговори, като го подложиш на изтезания, които биха го убили, ако не признае вината си. Поставяне на тежест върху гърлото, нарязване на китките, тъй че да кървят.

Дънкан обясни:

— В нейния случай не искам да се проточва. Ще ѝ запуша устата и ще вържа ръцете ѝ зад гърба: След това ще я обърна по корем, ще омотая жица около врата ѝ и ще я завържа за глезените ѝ.

— Коленете ѝ ще са свити, така ли?

Винсънт си го представяше образно.

— Да. Описано е в книгата. Видя ли илюстрациите?

Винсънт поклати глава.

— Няма да може да държи краката си свити под такъв ъгъл твърде дълго. Когато започнат да се отпускат, жицата около врата ѝ ще се стегне и ще я удуши. Ще отнеме осем до десет минути предполагам. — Дънкан се усмихна. — Този път ще засека, както ти предложи. Когато свърши, ще те извикам и е твоя.

„За да си погукаме…“

Излязоха от уличката и ги лъхна леден вятър. Якето на Винсънт, което бе разкопчано, се разтвори.

Той уплашено се закова на място. По тротоара на няколко метра от тях вървеше младеж с проскубана брада, опърпано яке и раница през рамо. Студент, предположи Винсънт. Младежът продължи по пътя си, без да ги поглежда.