Джефри Дивър - Часовникаря

Престъпникът най-вероятно бе дошъл с кола, като се има предвид тежестта на релсата, но наблизо нямаше следи от гуми. Уличката бе посипана с морска сол за разтопяване на леда и кристалите не позволяваха добър контакт между гумите и настилката.

Сакс присви очи.

— Райм, има нещо странно. На метър около тялото по земята е посипано нещо.

— Какво е според теб?

Тя се наведе и огледа с лупа частичките, които приличаха на пясък. Каза това на Райм.

— Дали е опесъчено заради снега?

— Не, само около трупа е. Никъде другаде в уличката няма. Тук са ръсили със сол за снега. — Тя се отдръпна и пак огледа — Останало е съвсем малко. Прилича… Да, Райм, точно така. Помел е. С метла.

— Метла?

— Виждам следите от сламките. Сякаш е пръснал шепа пясък на земята и след това е помел… Но може би не е бил той. На първото местопрестъпление нямаше такова нещо.

— По жертвата или релсата има ли пясък?

— Не знам… Чакай, има.

— Значи го е направил след убийството — обяви Райм. — Вероятно за заличаване на следи.

Хитрите престъпници понякога разпръскват на местопрестъплението пепел, пясък, дори брашно. След това почистват с прахосмукачка или метла и така заличават повечето микроследи.

— Защо го е направил? — почуди се Райм.

Сакс погледна трупа и павираната уличка.

„Аз съм той… Защо ще мета?“

Престъпниците често избърсват пръстовите си отпечатъци и отнасят по-едрите улики, но рядко си дават труд да използват замаскиращ прах. Тя затвори очи и си представи как довлича младия мъж и закрепва желязната релса над гърлото му.

— Може би е разсипал нещо.

— Не звучи в негов стил — измърмори Райм. — Твърде внимателен е.

Сакс се съгласи. Продължи да размишлява: „Да, внимателна съм. Но защо ще мета? Аз съм той…“

— Защо? — прошепна Райм.

— Той…

— Не той . Ти си той, Сакс. Не забравяй.

— Аз съм перфекционист — заговори тя. — Искам да премахна колкото се може повече улики.

— Така е, но каквото постигнеш, като пометеш, ще изгубиш, като стоиш по-дълго време на местопрестъплението. Мисля, че има друга причина.

Тя се вглъби в сцената, представи си как вдига релсата, как слага въжето в ръцете на жертвата, как се вглежда в ужасеното му лице, изцъклените му очи. „Поставям часовника до главата му. Той тиктака, тиктака… Гледам как умира.

Не оставям улики. Помитам…“

— Мисли, Сакс. Какво е направил?

„Аз съм той…“

Изведнъж:

— Връщам се, Райм.

— Какво?

— Връщам се на местопрестъплението. Искам да кажа, той се връща. Затова е помел. Защото не е искал да оставя абсолютно нищо, което да ни даде някаква представа за него: влакна, косми, следи от обувки, пръст. Не го е страх, че ще открием скривалището му — той е твърде предпазлив, за да изпусне такива улики. Бои се обаче, че ще намерим нещо друго, което ще ни помогне да го разпознаем, когато се върне.

— Добре, може да е това. Може би е воайор, обича да гледа как хората умират, обича да наблюдава как полицаите работят. А може би иска да види кой го преследва.

Тръпки побиха Сакс. Тя се огледа. Разбира се, както обикновено в такива случаи в началото на улицата имаше групичка зяпачи. Дали убиецът бе сред тях и я наблюдаваше в момента?

Райм добави:

— Може би вече се е върнал… Дошъл е по-рано тази сутрин, за да се увери, че жертвата е мъртва. Което означава…

— Че може би е оставил улики другаде, извън местопрестъплението. На тротоара, на улицата.

— Точно така.

Сакс се провря под лентата около местопрестъплението и огледа улицата. След това — тротоара отсреща. Там откри пет-шест следи от обувки в снега. Нямаше откъде да разбере дали някоя то тях е на Часовникаря, но няколко — оставени от големи обувки с дълбоки грайфери — показваха, че някой, вероятно мъж, е стоял няколко минути в началото на уличката, като е премествал тежестта си ту на единия, ту на другия крак. Сакс се огледа и реши, че няма причина някой да стои там — нямаше уличен телефон, пощенска кутия, витрини. Нищо.

— Намерих няколко необичайни следи от обувки в началото на уличката, на тротоара при ъгъла със „Седар“. Големи. — Сакс претърси района по-внимателно. — Тук има още нещо.

— Какво?

— Златна щипка за банкноти — Пръстите ѝ мръзнеха в гумените ръкавици, докато броеше парите. — Има триста и четирийсет в нови двайсетарки. Беше точно до следите от обувки.

— У жертвата имаше ли пари?

— Шейсет долара, също доста нови.

— Може би извършителят е взел банкнотите в държателя, но го е изпуснал, когато е бягал.