Джефри Дивър - Часовникаря

— По дяволите — възкликна детективът. — Инспектор.

— Арестувахте ли я? — поинтересува се Уолас.

Сакс поклати глава:

— Проблемът е, че не можем да открием парите. Нямаме основателна причина да поискаме ревизия на банковата ѝ сметка и да претърсим дома ѝ. Затова вие трябва да ни помогнете.

— Какво мога да направя?

— Помолих я да се срещнем тук. Ще ѝ разкажа какво е станало — леко променена версия. Искам да ѝ кажете, че кметът е назначил специална комисия за случая. Че е решил да направи всичко, за да разкрие съучастника на Бейкър. Кажете ѝ, че вътрешният отдел се е заел с разследването.

— Очаквате да се уплаши, да се опита да изтегли парите и така да я хванете?

— Така се надяваме. Партньорът ми ще сложи устройство за следене на колата ѝ, докато тя е тук тази вечер. След като си тръгне, ще я следим навсякъде… Има ли проблем да я излъжете?

— Да, има. — Уолас сведе очи към недодяланата масичка, надраскана с надписи и рисунки. — Но ще го направя.

Добре.

Детективът гледаше мрачно, очевидно всички мисли за възможното му романтично преживяване със Сакс се бяха изпарили. Поклати глава и даде оценка, с която тя нямаше как да не се съгласи:

— Гадна работа.

„Така, какво знаем?“

Рей Пуласки, свикнал да мисли в множествено число от задружното детство с брат си, си зададе този въпрос „Тоест какво аз научих от работата си в това разследване с Райм и Сакс?“

Беше решил постоянно да усъвършенства професионалните си умения и прекарваше много време да оценява кое е направил правилно и кое — не. Докато вървеше към безстопанствения магазин, където Сакс разговаряше с Уолас, той не виждаше нищо, което да не е направил както трябва. Е, разбира се, можеше да извърши по-добре огледа на джипа и да постави кобура си върху костюма за огледи — пък и да не използва мъртви хватки, докато не стане абсолютно наложително.

Но като цяло се беше справил доста добре.

При все това не беше доволен от себе си. Предполагаше, че това чувство идва от факта, че работи за детектив Сакс. Тази жена вдигаше летвата твърде високо. Беше неуморима. Винаги намираше какво още да провери, още някоя улика, още един час на местопрестъплението.

Направо да полудееш.

Ето ти пример как да станеш супер полицай.

Сега, след като тя напусне, той щеше да заеме мястото ѝ. Пуласки, разбира се, бе чул слуха и това изобщо не го радваше. Но щеше да направи, каквото се искаше от него. Само в шофирането едва ли някога щеше да я настигне. Все пак сега, докато бързо крачеше по улицата, той си мислеше главно за семейството си. Единственото, което искаше, бе да се прибере вкъщи. Да поговори с Джени как е минал денят ѝ — не, не за неговия — а после да си поиграе с децата. Обожаваше да вижда радостта в очите на синчето си. Да гледа как се изпълват с любопитство, когато видеше нещо непознато, когато се досетеше за нещо, когато се засмееше. С Джени сядаха на пода и Брад пълзеше между тях, напред-назад, стискаше с мъничките си пръстчета палеца на Пуласки.

Ами новородената им дъщеричка? Беше топчеста и набръчкана като стар грейпфрут и лежеше в люлката край тях, съвършена и щастлива.

Удоволствието да бъде със семейството си обаче трябваше да почака. Очертаваше се тежка нощ.

Той погледна номера на близката сграда. След две пресечки трябваше да стигне магазина, където имаше среща със Сакс. „Какво още научих?“ — помисли си.

„Първо, да вървиш далеч от тъмни входове и улички.“

Миналата година го бяха пребили почти до смърт само защото бе вървял твърде близо до стената, а престъпникът го дебнеше зад ъгъла. Изскочи изневиделица и го фрасна по главата с дървена палка.

Непредпазливо и глупаво.

Както бе казала детектив Сакс:

— Не си знаел. Е, сега вече знаеш.

Да, този урок го беше научил. Пуласки наближи следващата пресечка и заобиколи отдалеч входа на тъмната уличка — за всеки случай, ако някой крадец или наркоман се крие зад ъгъла, колкото и малко вероятно да беше.

Той се обърна и погледна в тесния проход между къщите. Нямаше никого. Е, поне направи всичко по правилата. Това е да си полицай, учиш се от грешките си и втори път не допускаш…

Някой го сграбчи отзад.

— Ох — извика той, докато го влачеха към отворената врата на спрян наблизо микробус.

Не го беше видял, защото гледаше в уличката. Опита се да извика за помощ, но нападателят му — младши инспектор Холстън Джефрис — запуши устата му с ръка.

Друга ръка издърпа пистолета на младежа и Пуласки изчезна в задницата на микробуса.