Джефри Дивър - Часовникаря

Беше дошло време за последния ход: Часовникаря щеше да убие друг полицай, Амелия Сакс, и смъртта щеше да се припише изцяло на жадния за отмъщение психопат, без никаква връзка с разследването на участък 118.

— Тя усети ли, че я следиш? — попита Дънкан.

Бейкър кимна:

— Ти беше прав. Кучката е умна. Но направих, каквото ти ме посъветва.

Дънкан очакваше, че тя ще се отнася с подозрение към всички освен към хората, които познава лично. Обясни на Бейкър, че когато някой те подозира, най-добре да му дадеш друго, безобидно обяснение за поведението си. Просто признаваш за друго, по-леко престъпление, преструваш се, че съжаляваш, и подозренията отпадат.

По предложение на Дънкан Бейкър разпита неколцина полицаи за Сакс. Чу слуховете, че е имала връзка с подкупен полицай, съчини писмото от началството и го използва като оправдание, че я следи. Тя се ядоса, но не заподозря нищо.

— Ето как ще стане — обясни Дънкан, като му показа схема на една офис сграда в центъра на Манхатън. — Тук работи последната жертва. Казва се Сара Стантън. Работи в една стаичка на втория етаж. Избрах това място заради разположението. Идеално е. Не оставих часовник, защото полицията обяви, че убиецът ги използва, но отворих програмата за нагласяне на часа на компютъра ѝ.

— Хитро.

Дънкан се усмихна:

— Затова го направих.

Говореше тихо, изразяваше се точно, но в гласа му личеше скромното удоволствие на занаятчия, който показва изработена от него мебел, музикален инструмент… или часовник, помисли си Бейкър.

Дънкан обясни, че се облякъл като електротехник, изчакал жената да излезе и оставил пожарогасителя, пълен със спирт, под бюрото ѝ. След няколко минути Бейкър трябваше да се обади на Райм и Селито, за да каже, че е открил улики, сочещи към мястото, където е заложено запалителното устройство. Специалният отряд и сапьорите щяха веднага да отидат.

— Така съм заложил пожарогасителя, че ако го премести, ще я облее със спирт и ще се възпламени. Спиртът развива висока температура, но изгаря бързо. Ще я убие или обгори, но няма да причини пожар.

Ако го открият навреме, обясни убиецът, дори можеха да го обезвредят и да спасят жената. Нямаше значение; Бейкър се интересуваше само Амелия Сакс да отиде в офиса.

Стаичката на Сара беше в края на тесен коридор. Сакс щеше да извърши огледа сама, както винаги. Когато се обърне с гръб, Бейкър щеше да застреля нея и всички наоколо. Щеше да използва 32-калибровия пистолет на Дънкан, зареден с куршуми от същата кутия, която умишлено бе оставил в джипа. След като убие полицайката, Бейкър щеше да счупи близкия прозорец, който бе на три метра над задната уличка. Щеше да изхвърли пистолета оттам, сякаш Часовникаря е изскочил през прозореца и е изпуснал оръжието. Необичайното оръжие, заредено с патрони от кутията в джипа, щеше да убеди детективите, че убийството е дело на Дънкан.

Сакс щеше да умре, а разследването за корупция в участък 118 — да бъде прекратено.

— Ако други полицаи първи достигнат до тялото ѝ, ще създадеш добро впечатление, ако ги разбуташ и се опиташ да ѝ окажеш първа помощ — отбеляза Дънкан.

— Ти мислиш за всичко — възхити се Бейкър.

— Най-забележителното при часовниците — обясни убиецът, като гледаше образа на луната върху часовника — е това, че не съдържат нито една част повече или по-малко от необходимите за постигане на онова, което е искал часовникарят. Нищо не липсва, няма нищо случайно и нищо излишно. — Добави тихо: — Истинско съвършенство, как мислиш?

Амелия Сакс и Рей Пуласки бродеха из студените улици на долен Манхатън. Тя размишляваше, че понякога най-големите препятствия в едно разследване идват не от извършителите, а от случайните минувачи, свидетелите, жертвите и дори колегите ти.

Спомни си, че това бяха думи на баща ѝ и отново я обзеха мрачни мисли за клуб „Шестнайсето авеню“.

„Юмручно време, Ейми…“

Бяха тръгнали по следите на една от уликите, открити в църквата — разписката от покрит паркинг недалеч от кея, където бе убита първата жертва. Пазачите обаче не им помогнаха с нищо: „Не, госпожице, не съм виждал. Не ми познат, не помни. Ахмед — може той видял… О, днес не бил тук. Не, аз не знае негов номер…“

И така нататък.

Ядосана, Сакс кимна към един ресторант срещу гаража:

— Може да е минал оттам. Да проверим.

В този момент радиостанцията ѝ изпращя.

— Амелия, чуваш ли? — прозвуча гласът на Селито.

Тя хвана Пуласки за ръката и увеличи звука, за да чува и той.