Джефри Дивър - Часовникаря

> В стаята на Дънкан:

— Списания за часовници.

— Инструменти.

— Дрехи.

— Каталози за музеи в Тампа и Бостън.

— Тиксо.

— Стара метла с пръст, пясък и сол.

— Три химикалки „Бик“ (без отпечатъци).

— Монети (без отпечатъци).

— Разписка от покрит паркинг в центъра на града.

— Касова бележка от аптека в Горен Уестсайд.

— Кибрит от ресторант в Горен Ийстсайд.

— Обувки с ярка зелена боя.

— Празна трилитрова бутилка от спирт.

— Четка за кучешки косми.

— Бежови ръкавици.

> Няма пръстови отпечатъци.

> Следи от използване на пожарогасител.

> Пожарогасителят може да се използва като запалително устройство със спирт?

Други:

> Убил студент в околността на църквата, защото ги видял.

Местният участък проверява.

> Колата му е краден тъмносин буик.

Издирва се — сигнали за кражби на коли, убийства, изчезнали лица.

Сара Слантън вървеше бързо по заледения тротоар към кантората си в централен Манхатън. Стискаше пластмасова чашка с кафе с мляко и една шоколадова пастичка — срамно удоволствие, но заслужено преди дългия ден в офиса.

Нуждаеше се от този сладък стимул, за да се върне на работа, макар че обичаше професията си. Сара беше компютърен програмист в архитектурно ателие — единствена от целия персонал, което я изпълваше с гордост. Майка на шестгодишно дете, тя се беше върнала на работа шест години преди предвиденото заради тежък развод. След един отвратителен ден на щанда за парфюми в „Мейсис“ тя се обади на номера от една обява за компютърни курсове.

Обичаше програмирането и хората, с които работеше (е, поне повечето). Освен това работното време не беше строго фиксирано. Това беше важно за нея, за да може да подготвя сина си за училище сутрин, да го води в девет часа на 94-та улица и чак след това да тръгне за работа в централен Манхатън, а пък кога ще пристигне, зависеше само от прищевките на градския метрополитен. Днес щеше да работи повече от десет часа, а пък утре изобщо нямаше да отиде в службата, а щеше да заведе детето си да напазаруват за Коледа.

Сара прокара електронния си пропуск през ключалката и влезе през задния вход на сградата. Както всеки ден, направи следобедната си тренировка — качи се не с асансьора, а по стълбите. Ателието заемаше третия, четвъртия и петия етаж, но компютърният отдел бе малка стаичка на втория. Беше малко тясно и заедно с нея имаше само още шестима други, но на Сара така повече и харесваше. Шефовете рядко се появяваха и тя имаше възможност да работи, без да се разсейва.

Сара спря за момент на площадката, за да си почине. Посегна към дръжката на вратата и както винаги си помисли: „Защо тия врати не се отварят, без да се налага да се заключват откъм стълбите? Така ще е по-удобно за всички…“

Чу тихо тракане на метал и се стресна.

Обърна се бързо, но не видя никого.

И… това шум от дишане ли беше?

Дали някой не е пострадал?

Да провери ли? Или да извика охраната?

— Има ли някой? Ехо?

Никой не ѝ отговори.

Може би нямаше нищо, помисли си тя и влезе в коридора, водещ към задния вход на офиса ѝ, като се смееше сама на себе си. Отключи вратата и тръгна по дългия коридор на фирмата.

Съблече палтото си, остави кафето и пастичката на бюрото и седна пред компютъра.

Странно. На монитора бе излязъл прозорецът за нагласяне на датата и часа.

С тази програмка оперативната система „Уиндоус“ наглася датата, часа и часовата зона на компютъра. На екрана се виждаше календар с означена днешна дата, а отдясно — часовник с циферблат и местещи се стрелки; под него имаше електронен. И двата отмерваха секундите.

Когато Сара тръгваше за закусвалнята, на екрана нямаше нищо такова.

Нима програмата се беше включила сама? Нямаше причина да стане така. Може би някой е използвал компютъра ѝ, докато я е нямало, макар че нямаше логика да го правят.

Както и да е. Тя затвори прозореца и се приготви да работи.

Погледна надолу. Това пък какво беше?

Под бюрото си Сара видя пожарогасител. И него го нямаше преди. Все нещо ново ще изникне в тази фирма. Сменяха лампите, измисляха планове за евакуация, разместваха мебелите, и всичко това без основателна причина.

Сега пък — пожарогасители.

Може би пак заради проклетите терористи.

Сара погледна снимката на сина си, усмивката му винаги я успокояваше. Седна на бюрото си и разопакова пастичката.

Детектив Денис Бейкър вървеше бавно по пустата улица. Намираше се южно от Хелс Кичън, в предимно индустриален район западно от „Бродуей“.