Джефри Дивър - Часовникаря

По негово предложение бяха разделили уликите от църквата. Казал бе на Сакс и Хауман, че си спомня някакъв склад, боядисан със същата яркозелена боя като намерената по подметките на Часовникаря. Докато останалите от екипа проверяваха други улики, той дойде тук.

Масивната сграда се разполагаше покрай улицата, безлична, изоставена, мрачна дори на ярката слънчева светлина. Долните един-два метра от мръсната тухлена стена бяха покрити с надписи и рисунки, половината прозорци бяха счупени — някои дори от куршуми. Отгоре имаше избелял надпис с готически шрифт: „Престън — складове и хамалски услуги“.

Металната порта, боядисана в яркозелено, бе заключена с верига и катинар, но Бейкър намери страничен вход, полускрит зад един контейнер. Беше отключено. Той се огледа, отвори вратата и влезе. Тръгна през тъмното помещение, осветено само от бледи лъчи, проникващи през прозорците. Миришеше на гниещ картон, мухъл и машинно масло. Той извади пистолета си. Чувстваше се неловко с това оръжие. През цялата си полицейска кариера не беше изстрелял нито един куршум извън стрелбището.

Бейкър безшумно се приближи към главното складово помещение, по чийто под тук-там се виждаха мръсни локвички и купчини боклук. Имаше и много презервативи, с погнуса установи той. Не можеше да си представи по-малко романтично място за правене на любов.

Светъл проблясък откъм офисните помещения привлече вниманието му. Очите му се нагаждаха към полумрака и когато се приближи, той видя запалена лампа в една стаичка. Забеляза и нещо друго.

Един от черните часовници с фазите на луната, които убиецът оставяше.

Бейкър пристъпи напред.

Стъпи в голямо мазно петно, което не беше видял, и падна тежко. Изпусна пистолета, който се плъзна по мръсния бетонен под. Присви очите си от болка.

В този момент някой изскочи от един страничен коридор.

Бейкър вдигна очи и се взря в лицето на Джералд Дънкан, Часовникаря.

Убиецът се наведе.

Подаде ръка на Бейкър и му помогна да стане.

— Добре ли си?

— Само въздухът ми излезе. Трябва да внимавам. Благодаря, Джери.

Дънкан отиде при пистолета му, вдигна го и му го подаде.

— Нямаш нужда от това — отбеляза, като се усмихна.

Бейкър прибра оръжието в кобура си.

— Не се знае кого мога да срещна. Освен теб. Страшничко е.

Часовникаря махна към стаичката:

— Ела. Ще ти разкажа подробно какво ще ѝ се случи. „Какво ще ѝ се случи“ означаваше как двамата ще убият една жена.

Ставаше дума за детектив Амелия Сакс.

15.54 ч.

Лейтенант детектив Денис Бейкър седна на един стол в офиса на склада, като изтръскваше панталоните си, изцапани от падането.

Италиански, скъпи. Мамка му.

— Хванахме Винсънт Рейнолдс и претърсихме църквата — съобщи той на Дънкан.

Убиецът, разбира се, го знаеше, понеже самият той бе подал сигнала, че партньорът на Часовникаря е бил забелязан да бута пазарска количка по улиците на Гринич Вилидж. (Бейкър се изненада и впечатли от Кейтрин Данс, която бе разкрила изнасилвача още преди Дънкан да издаде мнимия си партньор.) Дънкан бе предвидил също така, че изнасилвачът ще се огъне при разпита.

— Издържа малко по-дълго, отколкото очаквах — отбеляза Бейкър, — но накрая си призна всичко.

— Разбира се, че ще си признае. Той е нищожество.

Дънкан през цялото време бе планирал залавянето на извратения мръсник — беше много важно полицаите да си помислят, че Часовникаря е обезумял психопат, за какъвто се представяше, а не наемен убиец, какъвто всъщност беше. Винсънт бе онзи, който трябваше да насочи детективите в грешната посока, за да може Дънкан да изпълни плана си.

План, сложен и елегантен като майсторски изработен часовник.

Денис Бейкър бе наследствен полицай. Баща му, работил в транспортната полиция, бе загинал при престрелка в един магазин в Куинс, големият му брат беше затворнически надзирател, а чичо му — полицай в Съфолк, откъдето идваше родът му. На младини той не се интересуваше от тази професия — беше привлекателен, добре сложен младеж, запален по хубави коли, хубави яхти и хубави жени. След като загуби парите си до последното пени в несполучлив бизнес за рециклиране на отпадъци, той последва семейната традиция, премести се от Лонг Айлънд в Ню Йорк и се опита да започне нов живот като полицай.

Но късното влизане в този занаят, както и нахаканото поведение в стила на телевизионен супермен, му спечелиха неприязънта на колегите и началниците му. Той скоро установи, че напредъкът ти в йерархията се определя рано — според мускулите и настъпателността, които се наследяват по рождение. Бейкър можеше да работи като полицай, но не му беше писано да получи кабинет в Голямата сграда.