Ли Чайлд - Точно в полунощ

Ричър се върна по верандата, за да отиде при колата. Но Брамал отново бе излязъл. Стоеше на десетина метра от къщата.

— Намерих счупен прозорец — уведоми го Ричър.

— Браво — похвали го Брамал. — Не чух нищо.

— Не, сериозно. Прозорецът наистина е счупен. Случило се е отдавна. Преди година или повече. Действали са точно както бихме го направили ние.

— Покажи ми — отвърна Брамал.

Ричър го поведе по предната веранда, после по страничната и свърна зад ъгъла. Брамал огледа прозореца. Забеляза наличието на мухъл.

— Най-малко година — заключи той. — Може би дори година и половина. Защо не? Вероятно се е случило непосредствено след смъртта на Портърфилд. Дали не е бил шерифът? Той спомена, че са претърсили къщата.

— Шерифът е имал ключове — отвърна Ричър. — Намерили са ги в джоба на Портърфилд. Така са го идентифицирали. И по зъбите, разбира се. Затова на шерифа не му е трябвало да чупи стъклото. Направил го е някой друг, който не е имал ключове.

— Скитници?

— Те не биха счупили прозореца на кухнята. Това е помещение, което непременно биха искали да използват. Щяха да счупят друг прозорец.

— Обикновени крадци тогава?

— Възможно е, ако къщата е в безпорядък.

— Ще влезем ли вътре?

— Обсъдихме го вече — отвърна Ричър. — Не виждам причина да се откажем. Това, че има счупен прозорец, си е на практика покана да влезем. Трябва да изпълним своя граждански дълг.

— Гражданският ни дълг изисква да повикаме шерифа.

— Намираме се далече от цивилизацията. Собственикът е мъртъв. Няма наследници. Ситуацията е съвсем различна. Студентите в правните факултети изчитат дебели учебници по този въпрос. Сигурен съм, че шерифът не би желал да се впусне в сериозна и продължителна дискусия. Освен това Сандерсън може да е звъняла на сестра си именно от тук. От тази къща. Когато е казала: „Млъкни, Сай, говоря по телефона“. Това се е случило или в нейния дом, или в неговия. И в двата случая тя е прекарала известно време тук. Знаеш, че трябва да влезем.

— Знам, че аз трябва да вляза — отвърна Брамал. — Ти обаче не си длъжен да го правиш.

— Опитваш се да ме предпазиш ли?

— Смятам за свой дълг да изтъкна законовите проблеми.

— Ясно. Искаш да вляза пръв. За да можеш да кажеш, че най-сериозното ти нарушение е фактът, че си ме последвал. Искаш аз да бъда лошият. Защото ти имаш скрупули.

— Не и в това отношение. Просто разрешителното ми за частен детектив е издадено от Илинойс. И бих искал да го запазя. Освен това няма значение кой ще влезе пръв. Важното е, че ако не предупредя своя младши партньор за възможно закононарушение, това може да ми се отрази негативно при евентуално разследване.

— Партньори ли сме?

— На практика.

— Младши и старши?

— На базата на възрастта и опита.

— И смяташ да ме предупреждаваш за опасностите, които крие всяка моя стъпка?

— Да, длъжен съм.

— Да пропуснем тази част, става ли? Да приемем, че вече си го направил. Така е по-забавно.

— Добре — съгласи се Брамал, — щом искаш да се забавляваш, влизай пръв.

Приносът на Брамал се изчерпваше с промушване на едната ръка през дупката в стъклото, завъртане на дръжката и отваряне на прозореца. Якето на Ричър беше ново, ризата също. Не искаше да ги изцапа с мухъл, което непременно щеше да се случи, ако се промъкнеше през отвора в комарника, както онези, които бяха проникнали в къщата преди година или година и половина, когато комарникът още е бил чист. Затова той просто го изтръгна от рамката, сгъна го на четири и го остави на верандата.

Най-добрият начин да се промуши през прозореца бе с краката напред и лицето надолу. Заради кухненския плот. Така щеше да завърши маневрата си, стъпил на крака, а не подпрян на ръце. Но тя не беше никак лесна. Изискваше акробатични умения. Още по-лошо щеше да бъде, ако под прозореца имаше мивка, чийто кран можеше да нарани Ричър на уязвимо място. За щастие, мивката на Портърфилд бе разположена на друга стена. Което улесняваше задачата на Ричър. Макар и незначително.

Той усети как краката му се озовават във въздуха, сви тялото си в кръста, стъпи здраво и се изправи. Огледа се. Кухнята бе пострадала от капризите на времето заради дупката в прозореца, но си личеше, че е била скъпа. Шкафовете бяха от масивно дърво, а плотовете — гранитни. Кухненските уреди бяха от неръждаема стомана. Всички имаха дисплеи, но потънали в мрак. Цареше пълна тишина. Хладилникът не бръмчеше, тръбите не шумяха. Нямаше ток, нямаше вода. Никой не плащаше сметките.