Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Днес нямаш ли желание да се прибираш, Лео?

Само за миг, не по-дълго, той я погледна ужасено. После се усмихна, все едно репликата беше забавна и сполучлива.

– Понякога човек не знае какво иска – каза той.

– Това е толкова вярно. Но хайде, влизай. Твърде студено е, за да стоиш навън и да философстваш.

Тя въведе кода и двамата влязоха вътре и зачакаха асансьора. Жената отново го погледна и каза с развеселена усмивка:

– Какво е това палто, което си навлякъл?

Жегна го тревога.

– Просто стар парцал – каза той.

Възрастната дама се засмя.

– Стар парцал? Така казвам, когато съм си облякла най-хубавата рокля и се надявам на комплименти.

Дан опита да се засмее и на този коментар. Не се получи много добре и жената прехапа устни и го погледна сериозно. Беше сигурен, че е прозряла измамата, сякаш не само облеклото, ами и недодяланите му реп­лики бяха разкрили липсата на стил и класа.

– Извинявай, Лео – каза жената. – Разбирам, че в момента ти е тежко. Как се чувства Вивека?

Той разбра по интонацията, че „добре“ не би било правилен отговор на въпроса.

– Горе-долу – каза той.

– Да се надяваме, че няма да страда дълго.

– Да се надяваме – каза той и почувства, че не би издържал да се качи в асансьора с нея, затова добави: – Знаеш ли какво? Трябва малко да поспортувам. Ще се кача по стълбите.

– Глупости, Лео. Строен си като газела. Прегърни Вивека от мен. Кажи ѝ, че мисля за нея.

– Ще го направя – отвърна той и забърза нагоре по стълбите с китарата си.

Когато наближи етажа на Лео, забави крачка. Ако слухът на брат му беше дори наполовина толкова добър, колкото неговия, трябваше да бъде тих като мишка. Измина оставащото разстояние на пръсти. Лео живееше сам на последния етаж, което беше добре, мястото му се стори достатъчно отдалечено. Възможно най-безшумно, Дан седна в коридора, облегнал гръб на стената. Какво да прави? Сърцето му туптеше. Устата му беше пресъхнала.

Миришеше на измито и чисто. Дан погледна към тавана и видя рисунка на синьо небе. Кой рисува небеса по тавана на жилищен вход? На долните етажи се влачеха крака и бучаха телевизори. Вътре в апартамента обаче се чу отместването на стол, отварянето на капак и натискането на клавиш. Ла.

Първоначално звучаха само басови ноти, сякаш Лео не знаеше дали му се свири сериозно. Но накрая поде някакъв инструментал. Импровизираше, а може би не. В музиката се повтаряше една меланхолична и обезпокоителна нишка и точно като в стария запис от Консертхюсет, Лео постоянно използваше шестия тон от минорния лад, този път почти ритуално или маниакално, но също така по-рафинирано и зряло. По някакъв начин успя да предизвика усещане за нещо счупено и изгубено, или поне Дан го възприе така и настръхна.

Случи се внезапно и той не можеше да го обясни. Очите му се наляха със сълзи и той потрепери, не непременно само заради музиката. Дължеше се и на сродството в хармониите, на самия факт, че Лео свиреше с такава болка, сякаш той, без да е музикант, успяваше по-добре от Дан да изрази тяхната мъка.

Тяхната мъка?

Това бе странна мисъл и въпреки това той веднага почувства, че е вярна. Допреди малко за него Лео бе непознат – човек от по-различно и щастливо тесто. Но сега Дан откри себе си в него и се изправи несигурно. Мислеше да звънне. Но вместо това извади китарата от калъфа, настрои я набързо и засвири с Лео. Не беше трудно да налучка акордите и да последва нишката. Начинът, по който Лео синкопираше и преминаваше от триоли към осмини, наподобяваше неговият собствен стил. Дан се почувства... у дома. Не можеше да го опише по друг начин. Сякаш бе свирил с него многократно. Продължаваше да му акомпанира вече няколко минути. Може би Лео нямаше неговия слух. Или може би беше погълнат изцяло от свиренето. Трудно бе да се каже.

Изведнъж обаче Лео спря насред мелодията, на фа диез. Но не се чуха стъпки, нито друго движение. Лео явно беше застинал. Дан стори същото и зачака. Какво ставаше? Чу тежко дишане някъде вътре и отново подхвана нишката, само че в малко по-бърз, нов вариант, добавяйки нещо от себе си. Столчето за пиано се плъзна по пода и той чу стъпки, които се приближаваха към вратата. Стоеше с китарата в ръка и се чувстваше като просяк, като уличен музикант, който е влязъл в някой скъп салон и се надява, че ще го приемат. Но, естествено... изпитваше още много неща. Изгаряше от надежда и копнеж. Затвори очи и чу как ръцете на Лео свалят непохватно веригата на вратата.