Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Първоначално тя остана като вкаменена. После се изправи и двамата слязоха до долното ниво, минаха покрай множеството магазини и се насочиха към единайсети перон. Микаел каза, че отива в Линшьопинг по работа. Искаше да остави възможно най-малко следи.

– Изчетох купища истории за еднояйчни близнаци, които са се срещнали за пръв път чак като големи хора, а преди това не са знаели за съществуването си – продължи той. – Тези срещи, Малин, почти винаги са описвани като фантастични. Казват, че няма по-разтърсващо преживяване. Представи си само! Мислиш си, че си сам, единствен по рода си – и изведнъж се появява втори човек като теб. Пише, че еднояйчните близнаци, които са се запознали в по-късен етап от живота си, не могат да се наприказват. Обсъждат всичко. Таланти, недостатъци, навици, жестове, спомени, всичко. Това има оздравителен ефект. Близнаците израстват, стават по-щастливи, отколкото са били преди. Много от тези истории ме трогнаха, Малин, а ти самата каза, че известно време Лео е бил в еуфория.

– Да. Само че този период отмина.

– Вярно е.

– Той замина и изгубихме връзка.

– Точно така – каза Микаел. – И аз си мислех за това. Но сещаш ли се за нещо, във външния му вид, или каквото и да е, което би могло да ми помогне да разбера какво се е случило?

Спряха. Бяха стигнали до перона, а влакът вече беше там и чакаше.

– Не знам – каза тя.

– Помисли!

– Ами, може би има едно нещо. Казах ти, че Лео се е сгодил за Юлия Дамберг, помниш ли?

– Това те натъжи, нали?

– Всъщност не.

Той не ѝ повярва съвсем.

– Преди всичко ме изненада – каза тя. – Юлия работеше при нас преди време, но се премести във Франкфурт и няколко години никой не се беше чувал с нея. Но малко преди да напусна фирмата, тя звънна и искаше да говори с Лео. Не мисля, че той ѝ се обади. Позвъняването ѝ по-скоро му досади. Но Юлия спомена нещо странно.

– Какво?

– Попита ме дали знам, че Лео бил дори по-добър китарист, отколкото пианист. Каза, че бил истински виртуоз. Не бях чувала нищо такова и попитах Лео.

– Той какво каза?

– Нищо. Изчерви се и само се засмя. Това беше по времето, когато грееше като слънце.

– Така звучи – каза Микаел, без да се заслуша в продължението.

Думите виртуозен китарист отекнаха в ушите му с притеснителен звън. Вече беше потънал дълбоко в размисли, когато се сбогува с Малин и се качи във влака.

59 Кръгъл отвор в пода на гарата, който гледа към тунела, свързващ гарата с близката метростанция. Парапетът на Пръстена е произведение на ковашкото изкуство, дело на скулптора Стиг Блумберг. – Б. пр.

Декември, година и половина по-рано

В продължение на два дни Дан стоя настрана. Часовете течеха неспокойно. Четеше в стаята си в хостела или излизаше за кратки, нервни разходки из Шепсхолмен или Юргорден. Понякога обличаше сивия си анцуг и отиваше да тича. Вечер пиеше повече от обикновено в бара на кораба. Спеше зле, така че използваше нощите да пише за живота си в един бележник с червени кожени корици.

Четвъртък следобед, на тринайсети декември, Дан се върна на „Нормалмстори“. И този път не посмя да се приближи. В петък взе китарата си и седна на пейката до ресторанта на площада. Отново валеше сняг и той мръзнеше. Температурата беше паднала и палтото му не беше достатъчно за този студ. Но не можеше да си позволи нещо по-топло. Парите му започваха да привършват, а той не можеше отново да се хване в някой джаз бенд, за да се издържа. Мислеше единствено за Лео. Всичко останало му се струваше маловажно.

В петък Лео излезе рано от офиса. Носеше тъмносиньо кашмирено палто и бял шал и вървеше забързано. Дан тръгна след него. Този път го следваше по-отблизо, което беше грешка. Пред киносалон „Парк“ Лео се обърна и зашари с поглед, сякаш усещаше, че го преследват. Въпреки това не го забеляза. На улицата беше пълно с хора и Дан, който носеше слънчевите си очила и шапката, се насочи бързо към Стюреплан. Лео продължи направо и пресече Карлавеген.

Пред малайзийското посолство на Флурагатан Дан спря, а Лео се прибра във входа си. Вратата се тресна и Дан остана отвън на студа и зачака. И преди бе чакал по същия начин и знаеше, че трябва да мине малко време. Лампите на последния етаж щяха да се включат чак след няколко минути.

Прозорците блестяха като сияние от някакъв по-красив свят. Понякога се чуваха звуците на рояла, а Дан често разпознаваше хармониите и очите му се насълзяваха. Сега обаче му беше твърде студено и той предимно ругаеше. В далечината се чуваха сирени. Задуха силно и той се приближи към къщата и свали слънчевите очила. Чу стъпки зад гърба си. Към него се зададе възрастна дама с черна шапка и яркозелено палто, която разхождаше малък мопс на каишка. Жената го погледна приятелски.