Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Какво става, по дяволите? – попита Башир. – Развали ли се? Какъв е тоя скапан телефон?

– Не, не – каза тя. – Това е нормално. – В момента записът се качва в един така наречен ботнет. И сега – виждате ли? – кръщавам файла, натискам Command и Control и го разпространявам.

– Какво имаш предвид, да ти се не знае?

Лисбет усети остра миризма на пот.

– Ще обясня – продължи тя. – Ботнет е мрежа от хакнати компютри, които са заразени с вирус – с троянски коне. Малко е незаконно, но е практично. Преди да ви разкажа повече, трябва да изгледате клипчето. Аз самата още не съм го видяла. Изобщо не е редактирано. Само изчакайте малко... Ето го!

Лицето на Башир се появи на екрана. Той гледаше объркано телефона, като момче, което не разбира труден въпрос.

– Какво е това, мамка му?

– Това си ти, разбира се. Малко брадясал може би, а и образът не е съвсем на фокус. Трудно се снима от такава позиция. Но става по-интересно. Вече си по-темпераментен. Ето, сега ме удряш много добре, и... слушай! Звучи ми, сякаш си признаваш за убийството на Джамал Чаудъри.

– Какво, мамицата ти?

На записа Башир викаше как Фария ще умре като плъх и свиня и ще гори в ада. След това образът се разклати, чуха се още думи, последвани от още удари, които камерата не бе уловила добре. Картината беше преминала в мешавица от кадри, на които се виждаха предимно стените и тавана.

– Какво си направила, по дяволите? – изкрещя той и удари масичката с юмрук.

– Спокойно, спокойно – каза Лисбет. – Няма причина за паника.

– Какво искаш да кажеш? Отговори ми, уличница такава!

Гласът му се накъса.

– Все още значителна част от населението на земята не е видяло записа – отвърна тя. – Бих казала, че едва ли са го получили повече от няколкостотин милиона души, а много от тях, бъди сигурен, ще го сметнат за спам и веднага ще го изтрият. Но имах време да го преименувам. Клипчето се казва „Башир Кази“. Така че приятелите ти сигурно ще искат да го видят, както и полицията, разбира се, и Сепо, и познатите на твоите познати, и сульо и пульо. Може да стане популярно в Ютюб. Тези неща са непредвидими. Мрежата е смахнато място. Никога не съм я разбирала напълно.

Башир изглеждаше почти като луд. Главата му се клатеше конвулсивно.

– Разбирам, че е малко стресиращо – каза Лисбет. – Никога не е лесно да се справиш с публичността. Спомням си първия път, когато ме лепнаха по вестникарските афиши. Честно казано, още не съм се съвзела напълно. Но положителното е, че има изход.

– Как така?

– Ще ти кажа. Само да...

Тя се възползва от изумлението и отчаянието му и със светкавично движение го хвана за главата, блъсна я два пъти в масата и се изправи.

– Можеш да избягаш, Башир – каза тя. – Можеш да побегнеш толкова бързо, че срамът да не те настигне.

Башир я зяпаше втрещено. Дясната му ръка трепереше. Той се хвана за челото.

– Може да се получи – продължи тя. – Не за дълго, но поне за известно време. Можеш да бягаш, също като брат си. Е, може би не толкова бързо, започнал си да трупаш килограми, нали? Но все ще се дотътриш донякъде.

– Ще те убия – промърмори Башир.

Той се изправи, сякаш се канеше да ѝ се нахвърли. Но изглежда, сам не си вярваше. Хвърли притеснен пог­лед към вратата и прозорците, а Лисбет го подкани:

– Тогава побързай. Добре ще е скоро да тръгваш, струва ми се.

– Ще те намеря – просъска той.

– Значи, пак ще се видим.

Гласът ѝ звучеше монотонно и хладно. Тя пристъпи към бюрото и стената и му обърна гръб, предоставяйки му отлична възможност да я нападне. Но той беше точно толкова стъписан и вцепенен, колкото бе очаквала. Освен това мобилният му телефон звънна.

– Сигурно е някой, който е гледал записа. Но няма проблеми, нали? Просто не вдигай и гледай в земята, когато си навън.

Башир изрече някаква заплаха и тръгна към нея. Но не стигна далеч. Лисбет грабна стика, облегнат на стената, и го удари по врата, по скулата и в корема.

– Това е от Фария – каза тя.

Башир се преви на две и получи нов удар, но успя да се изправи. Излезе през вратата, олюлявайки се, тръгна надолу по тъмните стълби и накрая се озова под следобедното слънце.

Лисбет продължаваше да държи стика. Халил Кази стоеше до кожения диван зад нея, в спортните си дрехи и червени маратонки, с мигащи очи и отворена уста. Още беше тийнейджър, жилав и тънък като клечка. Пог­ледът му беше ужасѐн. Едва ли представляваше заплаха. Но можеше да избяга и да си изгуби ума. Аника ѝ беше казала, че е суициден. Лисбет хвърли едно око на часовника си, без да изпуска вратата от поглед.