Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Беше четири и двайсет. Провери пощата си. Нито Бублански, нито Фара Шариф бяха отговорили. Аника пишеше: Отлично, изглежда обещаващо. Веднага се прибирай!

Халил дишаше тежко и тя се обърна към него. Той като че ли искаше да каже нещо.

– Това си ти, нали? – промълви той.

– Коя?

– Тази от вестниците.

Тя кимна.

– С теб трябва да изгледаме едно друго клипче. Не е толкова вълнуващо, става дума най-вече за движение на ръце.

Тя остави стика на мястото му, взе чантата с лаптопа от бюрото и каза на Халил да седне на дивана. Той беше пребледнял, а краката му сякаш всеки момент можеха да се огънат. Но се подчини и седна.

Тя му разказа, накратко и по същество, за разпознаването на движения, за дълбоките невронни мрежи, за джогинга му преди малко и за записа от видеокамерите в метрото. Веднага видя, че младежът я разбра. Тялото му се вдърви и той смотолеви нещо неразбираемо. Лисбет седна до него, показа му файловете и продължи да обяснява. Но той, изглежда, вече не възприемаше нищо от казаното, ами се взираше с празен поглед в екрана. Телефонът му звънна и той се обърна към нея.

– Вдигни – каза му тя.

Халил взе мобилния си и по скованото благоговение в гласа му веднага си пролича, че се обажда някой, към когото Халил изпитва дълбоко уважение. Беше неговият имам, който се намираше наблизо – явно благодарение на Аника. Имамът питаше дали може да се качи. Лисбет сметна, че може да е за добро, и кимна. Изповедите бяха по неговата част, пък и Аника ѝ беше казала хубави неща за него.

Не след дълго на вратата се почука. Висок, изискан господин, около петдесетгодишен, с малки очи, дълга брада и червен тюрбан на главата влезе в апартамента. Кимна на Лисбет, след което се обърна към Халил с меланхолична усмивка.

– Здравей, момчето ми – каза той. – Има ли нещо, което искаш да ми разкажеш?

Думите му бяха натежали от тъга и за миг всички замълчаха. Лисбет внезапно се почувства не на място и не знаеше какво да направи. Накрая се изправи.

– Не мисля, че тук е безопасно – каза тя. – Бих ви предложила да излезете или да отидете в джамията.

Остави ги сами, без да се сбогува, и потъна в мрачното стълбище с компютъра си.

Декември, година и половина по-рано

Дан Броуди седеше на една пейка на площад „Нор­малм­стори“. Беше пристигнал в Стокхолм по-рано през същия ден. Вече не валеше сняг. Небето беше ясно, той носеше черно палто, слънчеви очила и сива вълнена шапка, смъкната над челото. Четеше книга за банкрута на „Лемън Брадърс“. Искаше да научи нещо за света на брат си.

Беше се настанил в хостела „аф Чапман“ до остров Шепсхолмен. Това беше стар, преустроен кораб. Една стая струваше шестстотин крони на нощ, горе-долу колкото можеше да си позволи. Още по пътя насам няколко души го бяха разпознали, от което го заболя. Сякаш вече не беше себе си, ами по-бедно копие на друг човек. Той, обиграният музикант, отново се превърна в селянчето от Хелсингланд, което се чувстваше по-долу от столичаните. Щом стигна до Бириер Ярлсгатан, Дан се шмугна в един магазин за дрехи и си купи чифт слънчеви очила и сива шапка и опита да се скрие зад тях.

Не спираше да се чуди как да постъпи. Дали все пак да не му пише, да му прати видеолинк, или пък да му се обади? Не смееше. Искаше първо да го види, затова седеше пред офиса на „Алфред Йогрен“ на „Нормалмстори“ и чакаше.

Ивар Йогрен се появи отвътре с уверена, дразнеща походка. Посрещна го BMW със затъмнени стъкла, все едно беше високопоставен държавник.

Но Лео го нямаше. Намираше се горе в червената тухлена сграда. Дан се бе обадил да попита за него на английски. Казаха му, че Лео е на съвещание, което скоро щяло да приключи. Всеки път когато вратата се отвореше, Дан потръпваше. Но времето си минаваше. Над Стокхолм отдавна бе паднал мрак. Откъм водата задуха вятър и стана твърде студено, за да си седи и чете.

Изправи се и закрачи напред-назад по площада, масажирайки върховете на пръстите си под кожените ръкавици. Нищо не се случваше. Трафикът оредя и Дан се загледа в близкия ресторант със стъклената фасада. Гостите вътре си приказваха и се усмихваха. Почувства се отлъчен. Животът явно си течеше без него. Звучеше като глъчка от парти, на което не е бил поканен. Замисли се. Даде си сметка, че винаги бе стоял встрани.

В този миг се появи Лео. Дан никога нямаше да го забрави. Времето сякаш спря, полезрението му се сви и звуците заглъхнаха. Но преживяването не му донесе само щастие, не и тогава, докато стоеше в студа, огрян от светлините на ресторанта. Видът на Лео засили болката му. Приликата беше поразителна. Брат му ходеше по същия начин, усмихваше се по същия начин, движеше ръцете си по същия начин, имаше същите бръчици около устата и под очите. Всичко беше еднакво, но въп­реки това чувството беше като да се гледа в позлатено огледало. Мъжът ей там беше той и не беше той .