Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Извинявай, Даниел, извинявай – каза тя, заеквайки.

Той ѝ изкрещя нещо оскърбително, после затвори и поръча да му донесат бира. Много бира. Налагаше се да успокои нервите си и да помисли ясно, защото още тогава осъзна, че трябва да се свърже с Лео. Да се срещне с него. Но как? Дали да му пише, да се обади, просто да се появи пред него? Лео Манхеймер беше богат. Беше различен, сигурно по-щастлив и корав, и може би – Хилда намекна за възможността – Лео вече знаеше за съществуването му и беше предпочел да не се свързва с него. Може би се срамуваше от бедния си, потиснат близнак. Не звучеше неправдоподобно, нали?

Дан отново отвори сайта на „Алфред Йогрен“ и погледна снимката на Лео. Нямаше ли известна несигурност в очите му? Така му се струваше, което му вдъхна малко смелост. Може би в крайна сметка Лео не беше толкова наперен. Дан се замисли за непринудения разговор с Юлия предната вечер и потъна в мечти и представи, които си противоречаха с фактите. Почувства как гневът постепенно избледнява и сълзите се завръщат.

Какво да прави? Написа името си в Гугъл и потърси записи от собствените си изпълнения. Накрая намери запис отпреди половин година, когато тъкмо се беше подстригал. Беше облечен със сивия си костюм, седеше в един джаз клуб в Сан Франсиско и свиреше солото от All the things you are , на което придаваше същото мелодично звучене, което имаше изпълнението на Лео в Консертхюсет. Дан написа дълъг имейл и прикачи записа към него. Още си спомняше първите редове.

Скъпи Лео, скъпи братко

Казвам се Дан Броуди и съм джаз китарист. До днес сутринта нямах представа, че съществуваш. Толкова съм развълнуван и разтърсен, че едва успявам да пиша.

Не желая да те безпокоя или да ти причинявам неудобство. Не настоявам за нищо, нито дори за отговор. Искам само да кажа, че проз­рението, че те има и свириш същата музика като мен, ще си остане най-значимото събитие в живота ми.

Нямам представа дали се интересуваш от живота ми така, както аз изгарям от желание да чуя за твоя. Но все пак бих искал да ти разкажа. Някога срещал ли си баща ни? Той беше мърляч и пияница, но беше невероятно музикален. Майка ни е умряла при раждането. Сигурно е било много тежко, може би защото е родила близнаци. Така и не научих много за това...

Дан изписа двайсет и две страници. Не ги изпрати. Не смееше. Вместо това се обади на Клаус Ганц и му съобщи, че в семейството му има смъртен случай. После си резервира билет за Стокхолм и отлетя на следващата сутрин.

За пръв път от осемнайсет години стъпваше в Швеция. Духаше студен, вледеняващ вятър. Валеше сняг. Беше десети декември и същия ден щеше да се проведе церемонията по връчване на Нобеловите награди. Коледните витрини вече осветяваха улиците и Дан се огледа смаяно. Стокхолм беше красивият, далечен град от детството му. Чувстваше се изнервен и трескав, но и изпълнен с очакване като малко момче. Въпреки това щяха да минат пет дни, докато посмее да се свърже с брат си. През това време следваше Лео Манхеймер като сянка.

58 Основната зала за оркестрална музика в Стокхолм. – Б. пр.

Глава 15

21 Юни

Башир Кази имаше дълга, буйна брада и носеше камуф­лажни панталони и бял ловджийски елек. Ръцете му бяха груби и здрави. Чисто физически беше впечатляваща гледка. Но се беше отпуснал на кожения диван пред телевизора и след надменния поглед, който хвърли на Лисбет, Башир не ѝ обърна повече внимание. С малко късмет можеше да се окаже, че е напушен. За всеки случай тя залитна леко и отпи от манерката си. Башир се ухили и се обърна към Халил.

– Каква е тая курва, която си пуснал вкъщи?

– Никога преди не съм я виждал. Просто стоеше отвън и разправяше, че иска да гледаме някакъв видео­клип. Разкарай я оттук!

Халил се страхуваше от нея. Беше очевидно. Но още повече се страхуваше от брат си, а това би трябвало да послужи на целите ѝ. Тя остави чантата с лаптопа си на едно сиво бюро до вратата.

– Е, коя си ти, момиченце? – попита Башир.

– Никоя – отвърна тя.

Това също не предизвика пресилена реакция, но Башир все пак се изправи бавно и въздъхна, вероятно колкото да покаже, че му е омръзнало от мацки, които се правят на отворени.

– Как можа да се върнеш в тоя квартал – каза той на Халил. – Тук живеят само курви и идиоти.

Лисбет огледа апартамента. Беше едностаен, с малка кухня вдясно. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи и мебелите бяха малко – високо легло, масичка и коженият диван. Точно до бюрото имаше стик за хокей с топка, облегнат на стената.