Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Здрасти – каза тя.

– Сега пък какво искаш?

– Да ти покажа нещо. Един видеоклип.

– Какъв клип?

– Ще видиш – каза тя и той я пусна вътре.

Всичко стана твърде лесно и тя скоро осъзна защо. Халил действително не беше сам вкъщи. Башир Кази – разпозна го от снимките – се вторачи презрително в нея и тя разбра, че ще бъде горе-долу толкова трудно, колкото се бе опасявала.

57 Неуспешно разделени. – Б. пр.

Декември, година и половина по-рано

Дан Броуди не проумяваше нищо. Жената отказваше да повярва, че той не е онзи Лео. Завъртя бижуто между пръстите си, докосна косата си и каза, че разбирала защо не иска да се набива на очи, а после отбеляза как винаги е смятала, че той заслужава нещо по-добро.

– Дори не съзнаваш колко си готин, Лео – каза тя. – Никога не си го съзнавал. Нито пък някой от „Алфред Йогрен“. Да не говорим за Маделейн.

– Маделейн?

– Тя е глупачка. Да предпочете Ивар пред теб. Колко зле трябва да е? Ивар е тлъст, шибан задник.

Дан смяташе, че жената се изразява детински. Но може би причината беше, че е изгубил досег със съвременния шведски. Жената беше нервна. Изглеждаше разтревожена. Стояха насред най-голямата гъчканица. Хората си проправяха път покрай тях, за да си купят пиене от бара. Клаус и останалите от групата дойдоха да го питат дали иска да отиде да вечеря с тях. Дан поклати глава и отново погледна жената. Гърдите ѝ се надигнаха и той усети полъх на парфюм. Беше много красива. Всичко беше като насън – хубав сън, струваше му се, макар че не беше напълно сигурен. Чувстваше се замаян.

Някъде далеч се счупи чаша. Млад мъж изкрещя силно и Дан направи гримаса.

– Извинявай – каза жената. – Може би все още сте приятели, ти и Ивар.

– Не познавам никакъв Ивар – отвърна той твърде остро.

Жената го погледна толкова отчаяно, че той веднага съжали и осъзна, че е готов да ѝ каже каквото и да е – че се казва Лео, познава Маделейн и смята, че Ивар е задник, точно както тя очакваше от него. Не искаше да я разочарова повече. Искаше тя да е толкова щастлива и развълнувана, колкото беше по време на солото му.

– Извинявай – каза той.

– Няма нищо – отговори тя.

Дан я погали по косата, въпреки че никога не галеше непознати жени по косата. Беше срамежлив и стеснителен по природа. Но не и сега. Усети, че иска да се преструва, пък било то и само за малко. Искаше отново да я види грейнала, затова призна, че се казва Лео. Или по-точно казано, спря да го отрича. Прибра китарата в калъфа и предложи да пийнат по чашка на някое по-тихо място. Тя отвърна „разбира се, с удоволствие“.

Тръгнаха надолу по Песталоцищрасе. Трудно му беше да води разговор, защото всяка дума беше потенциален капан. На моменти му се струваше, че е разкрит, на моменти – че и тя разиграва театър. Не гледаше ли костюма и обувките му критично или учудено? Дрехите, които допреди малко смяташе за елегантни, сега му изглеждаха евтини и зле скроени. Дали все пак тя просто не се занасяше с него? От друга страна, знаеше, че е швед. Никой тук не беше наясно с корените му.

Озоваха се в малък бар надолу по улицата и си поръчаха маргарити. Дан я остави да говори, което му даде някои насоки. Все още не знаеше как се казва, не смееше да я попита. Но разбра, че тя отговаря, поне частично, за фармацевтичен фонд към „Дойче банк“.

– Представяш ли си какво издигане, в сравнение с тъпотиите, с които Ивар ме караше да се занимавам?

Ивар, отбеляза Дан наум. Ивар, който може би носеше фамилията Йогрен, също като инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“, където жената бе работила до неотдавна и където имаше друга жена на име Малин Фруде, която изглежда ѝ беше конкурент.

– Чух, че с Малин май се срещате? – каза тя.

Той отвърна колебливо:

– Не съвсем, всъщност изобщо.

Отговаряше колебливо на всичко, дори когато съвсем искрено обясни как така е започнал да свири с Клаус Ганц. Каза, че имал връзки. Тил Брьонер и Чет Харолд го препоръчали.

– Свирих с тях в Ню Йорк. Клаус реши да рискува – каза той.

Тя му повярва. Но последното изречение беше нелепица, разбира се. За никоя джаз банда не представ­ляваше риск да го наеме. Поне дотолкова беше наясно със собствените си способности.

– И все пак китара, Лео? Просто си невероятен. Сигурно свириш отдавна. Кога започна?

– Като тийнейджър.

– Мислех, че Вивека одобрява само рояла и цигулката.

– Свирех тайно – каза той.

– Изглежда, пианото ти е помогнало. Донякъде разпознах хармониите по време на солото ти, не че съм някакъв експерт. Но си спомням, когато те чух да свириш в дома на Томас и Ирене. Усещането беше същото, в музиката имаше същата притегателна сила.