Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

В действителност разполагаше само с разперване на пръстите и рязък, некоординиран жест с дясната ръка. Не знаеше колко характерно е това. Може би ставаше дума просто за нервна реакция, за аномалия в иначе нормалните му движения. Но в жеста имаше нещо специално, беше белязан от конвулсивна неравномерност, която възлите в невронната мрежа в момента сравняваха с видеозапис, който Лисбет бе заснела преди четиресет минути. На него се виждаше как млад мъж бяга за здраве по близката пътека.

В моделите на движение имаше съответствия и това ѝ даваше известна надежда. Но не беше достатъчно. Трябваше да го улови в ситуация, която напомня повече на тази от метрото. Ето защо от време на време надигаше глава и поглеждаше в посоката, в която се бе отправил младежът. Асфалтираната пътека все още беше пуста, така че Лисбет отдели време да провери пощата и съобщенията си.

Микаел пишеше, че е открил нещо, и тя отново поиска да му се обади. Но в момента би било пагубно да се разконцентрира. Трябваше да е готова. Продължи да седи с невронната си мрежа, като от време на време поглеждаше към пътеката. След петнайсет минути младежът се зададе в далечината. Беше висок и имаше правилна крачка. Бягаше като професионалист, макар че беше анорексично слаб. Но това не я касаеше. Интересуваше се единствено от дясната му ръка – от разперените пръсти и неравномерното замахване нагоре. Лисбет го засне с мобилния си телефон и веднага получи съобщение от мрежата. Съответствието беше намаляло, може би вследствие на умората след джогинга. А може би информацията просто не беше достатъчна. Лисбет отново се разколеба.

От самото начало нямаше големи изгледи за успех, но предположението беше разумно. Мъжът на записа беше един от малкото пътници, излезли от перона след смъртта на Джамал Чаудъри, които не бяха идентифицирани. Определено той изглеждаше най-съмнително и приликите с момчето на пътеката бяха очевидни. Ако подозренията ѝ бяха верни, това би обяснило и мълчанието на Фария по време на разпитите. Но това не означаваше, че е набелязала правилния човек. Погрешните предположения също могат да изглеждат логични.

Лисбет имаше нужда от повече видеоматериал, затова пъхна лаптопа в чантата си, стана от пейката и извика. Младежът забави крачка и замижа към нея, огрян от слънчевите лъчи. Тя извади манерка с уиски от вът­решния си джоб, отпи и пристъпи несигурно напред. Момчето не ѝ обърна много внимание, просто спря, за да си поеме дъх. Лисбет каза завалено:

– Леле, как тичаш само.

Той не отговори. Очевидно просто искаше да се отърве от нея и да влезе във входа си, но Лисбет не се отказа толкова лесно.

– Можеш ли да направиш така? – попита тя и раздвижи ръката си.

– Защо?

Нямаше добър отговор на този въпрос, така че тя направи крачка напред и каза:

– Защото искам.

– Да не си луда?

Лисбет не каза нещо. Просто се взираше в него с черните си очи. Младежът изглежда се изплаши и тя реши да се възползва. Приближи се до него с разлюляна, заплашителна походка.

– Хайде – изръмжа тя и момчето наистина махна с ръка или защото го беше страх, или защото искаше да ѝ угоди, така че тя да го остави на мира.

След това се прибра и така и не забеляза, че Лисбет го снимаше с телефона си.

Тя остана отвън и погледна лаптопа си. Видя как възлите на мрежата се активират. Изведнъж всичко си пролича ясно. Беше познала, имаше съответствие в асиметрията на пръстите. Не че това би могло да послужи за доказателство в съда, но беше достатъчно, за да я убеди.

Насочи се към вратата. Не знаеше как ще влезе, но се оказа лесно. Натисна здраво вратата и се озова в занемарен вход, където почти всичко беше изпочупено и захабено. Миришеше на пикня и цигарен дим, а асансьорът не работеше. Партерът беше осветен от слънцето и там сивите, надраскани стени все още се виждаха, но още на втория етаж настана тъмница. Във входа нямаше прозорци, а функциониращите лампи бяха малко. Въздухът беше застоял, а по стълбите имаше боклуци.

Лисбет вървеше бавно, съсредоточена в компютъра си. Държеше го пред себе си с лявата си ръка. На третия етаж спря за момент и изпрати анализа на движенията на Бублански и годеницата му Фара Шариф, която беше професор по компютърни науки, а после и на Аника Джанини. Щом стигна четвъртия етаж, прибра лаптопа в чантата си и огледа табелите. На тази най-вляво пишеше „Х. Кази“, което явно означаваше Халил Кази. Лисбет изпъна гръб и се подготви. Самият Халил не я тревожеше, но според Аника братята му често го посещаваха. Лисбет почука. Чуха се стъпки и вратата се отвори. Халил я зяпна, вече не толкова изплашено.