Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

„...която не се привърза към него така, както се надявахме.“

На Лисбет ѝ призля от тази формулировка, без да отдава голямо значение на характеристиката като цяло, особено щом видя глупостите, изписани за нея и Камила. Сестра ѝ например беше „много красива, макар и малко хладна и нарцистична“. Малко хладна и нарцистична? Малко? Що за простотии! Спомняше си как Камила се взираше в психолозите със сърнените си очи и разбира се, завърташе и техните глави. И все пак... тук-там в материалите имаше и полезна информация, която можеше да доведе до нещо. Споменаваха се „злощастни обстоятелства“, поради които се наложило „да се информират родителите на Лео под строга тайна“. Не ставаше ясно за какво е трябвало да бъдат информирани. Но не беше невъзможно да става дума за самия проект, а това би било интересно.

Лисбет се сдоби с документи за близнаците, като хакна компютърната система на Института за медицинска генетика в Упсала и създаде мост между сървърната мрежа и вътрешната мрежа на РГС, Регистъра за изследвания на генетиката и социалната среда. Начинанието беше сложно и ѝ отне часове тежка работа. Знаеше много добре, че малцина биха могли да се справят с подобна хакерска атака, особено с толкова малко време за подготовка.

Ето защо се надяваше, че ще бъде богато възнаградена. Но се оказа, че замесените са били изключително внимателни. Лисбет не откри името на нито една от отговорните фигури. Имаше само инициали като Х.К. и М.С. Положението беше отчайващо и тя възложи надеждите си на документите за Даниел и Лео. Файловете бяха непълни. Очевидно по-голямата част от текста липсваше и беше архивирана по друг начин. Въпреки това материалите събудиха интереса ѝ – не на последно място заради въпросителния знак до името на Лео, който някой беше опитал да изтрие малко небрежно.

Даниел Брулин очевидно бе пожелал да стане китарист и емигрирал. Беше изкарал едногодишен курс в музикалния колеж „Бъркли“, за който бе получил стипендия. След това следите му се губеха. Вероятно си беше сменил името. Лео пък беше учил в Търговското училище в Стокхолм. В по-късна бележка пишеше, че той бил „дълбоко огорчен след раздялата с жена с неговото обществено положение. Първа проява на желание за насилие. Опасен? Нови пристъпи на паракузис?“.

После, вероятно неотдавна, се съобщаваше решение, отново подписано от М.С., че РГС официално се закрива. „Проект 9 се прекратява. Притеснителни признаци у Манхеймер.“

Лисбет не знаеше какво означава това и тъй като беше в затвора и не можеше сама да проучи Лео или обкръжението му, бе помолила Микаел да се заеме с това. В последно време той беше безнадежден, правеше се на баща и се тревожеше за нея. Понякога ѝ се искаше просто да разкъса дрехите му и да го събори върху затворническия матрак, за да го накара да млъкне. Но той не беше от хората, които се отказват току-така, и понякога – Лисбет го признаваше, макар и неохотно – забелязваше неща, които самата тя бе пропуснала. Затова съзнателно не му разказа всичко. Смяташе, че Микаел ще има по-ясен поглед, ако се разтърси непредубедено. Скоро щеше да му се обади. Възнамеряваше да разнищи цялата каша.

Седеше на една пейка на Фльойтвеген във Валхолмен, извадила лаптопа си, който бе свързан с мобилния ѝ телефон. Погледна нагоре към сиво-зелените блокове, които променяха цвета си на слънчевата светлина. Беше горещо и задушно, а тя не беше облечена подходящо. Носеше кожено яке и черни дънки. Хората често описваха Валхолмен като гето. Нощем ставаха палежи на коли. Младежки банди обикаляха и обираха минувачите. Изнасилвач вилнееше на свобода, а в пресата често се коментираше, че никой от местната общност не смее да говори с полицията.

Но тъкмо сега Валхолмен беше същинска идилия. На поляната пред блоковете седяха две забулени жени с кошница за пикник. Няколко малки момчета играеха футбол. Двама мъже стояха до входа вляво, пръскаха вода с един маркуч и се смееха като деца. Лисбет избърса капка пот от челото си и продължи да работи с дълбоката невронна мрежа.

Беше точно толкова трудно, колкото беше очаквала. Записът от метростанцията беше твърде кратък и неясен, а голяма част от тялото на заподозрения – млад мъж – беше скрита от други хора, които идваха от перона. Лицето му така и не се виждаше. Мъжът носеше шапка и слънчеви очила и беше навел главата си. Лисбет не можа да измери дори разстоянието между раменете.