Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Въпреки това си записа номера и адреса на Мартин Стейнберг, който явно живееше на остров Лидингьо, и продължи да се рови в миналото му. Но вече не беше толкова съсредоточен. Чувстваше се разкъсан между няколко желания. Дали да не прати криптирано съобщение на Лисбет, за да ѝ разкаже какво е открил? Или да потърси Лео Манхеймер и да опита да разбере дали е на прав път? Изпи още едно еспресо и изведнъж усети, че Малин му липсва. За нула време присъствието ѝ в живота му се бе наложило като нещо съвсем естествено.

Отиде в банята и се качи на кантара. Беше наддал и реши да направи нещо по въпроса, а също и да се подстриже. Косата му стърчеше във всички посоки и той опита да поприглади перчема си. Но бързо се отказа и се върна при бюрото си, откъдето позвъни на Лисбет, изпрати ѝ имейл и есемес и ѝ остави съобщение в специално създадения за целта файл в компютъра си:

Обади ми се! Мисля, че открих нещо!

Погледна изреченията. Не му звучаха добре, пък и я имаше думата „мисля“, разбира се. Лисбет не беше по половинчатите неща. Изтри ги и вместо това написа: Открих нещо .Надяваше се, че казва истината. После отиде до гардероба, сложи си изгладена памучна риза, излезе навън и тръгна към метростанция „Марияториет“.

Щом се озова на перона, извади бележките си от снощи и отново се зачете в тях. Стигна до въпросителните и спекулациите и се зачуди да не би да е откачил. После погледна електронната табела над главата си и видя, че влакът пристига. Точно тогава телефонът му звънна. Обаждаше се Лота фон Кантерборг. Дишаше тежко.

– Говорих с нея – каза тя.

– С Хилда?

– Каза, че онова за Лео Манхеймер не може да е вярно.

– Разбирам.

– Но иска да се срещне с теб – продължи тя. – Иска да ти каже какво знае. Вярвам ѝ. В момента тя се намира... Може би не бива да го казвам по телефона.

– Звучи разумно.

Микаел предложи да се срещнат в „Кафебар“ на Санкт Паулсгатан още сега, след което се забърза нагоре по стълбите.

Глава 14

21 Юни

Ян Бублански се намираше в старомодно мебелиран апартамент в Аспуден и разговаряше с Май-Брит Турел – жената, която според Лисбет Саландер бе посетила Холгер Палмгрен преди две седмици. На Бублански му се струваше, че Май-Брит е добронамерена възрастна дама. Но в нея имаше нещо чудновато. В ръцете си въртеше парче от сервирания сладкиш и изглеждаше странно разсеяна и разхвърляна, най-вече като се имат предвид дългите години, през които бе работила като секретарка на лекар.

– Не знам какво точно му дадох – каза тя. – Просто слушах много за момичето и реших, че е време той да разбере всичко – колко ужасно са се отнасяли с нея.

– Значи, си дала на Палмгрен оригиналните документи?

– Общо взето. Отделението е затворено отдавна и нямам представа какво се е случило с всички журнали. Но у мен имаше някои документи, които професор Калдин ми е давал така, между нас си.

– Тоест тайно?

– Може и така да се каже.

– Важни документи, предполагам?

– Вероятно.

– В такъв случай не е ли редно да имаш копия, или да си ги сканирала на компютър?

– Може би, но аз...

Бублански замълча. Сметна, че моментът е подходящ да я остави да говори. Но единственият резултат бе, че Май-Брит се захвана да чопли сладкиша още по-нервно и така и не довърши изречението си.

– Не е ли вярно... – каза Бублански.

– Кое?

– Че някой те е посетил или ти се е обадил във връзка с тези документи и в момента това те притеснява малко?

– Нищо подобно – отвърна Май-Брит твърде припряно и тревожно.

Бублански се изправи. Реши, че е крайно време. Погледна я с най-меланхоличната си усмивка, с която можеше да направи силно впечатление на хора, които се борят със съвестта си.

– Тогава ще те оставя на спокойствие – каза той.

– Аха, добре.

– За всеки случай ще ти извикам такси, за да седнеш в някое приятно кафене в града. Въпросът е сериозен и мисля, че ти трябва малко време да помислиш, не е ли така, фрю Турел?

След това ѝ подаде визитната си картичка и тръгна към колата си.

Декември, година и половина по-рано

Този ден Дан Броуди – или Даниел Брулин, както се казваше преди да емигрира – свиреше в джаз клуб „Ей-Трейн“ в Берлин с квинтета на Клаус Ганц. Годините минаваха. Беше на трийсет и пет, беше отрязал дългата си коса, беше свалил обецата от ухото си и вече се обличаше със сиви костюми. Изглеждаше като чиновник и това му харесваше. Струваше му се, че изживява някаква житейска криза.