Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Турнетата и пътуванията му бяха омръзнали. Но не виждаше друг изход. Нямаше спестявания. Не притежаваше нищо ценно, нямаше апартамент, кола, нищичко, а шансът да пробие и да стане богат и известен като че ли отдавна се бе изпарил. Изглежда, беше обречен да стои на заден план, макар че често беше най-талантливият музикант на сцената и винаги имаше кой да го наеме, пък било то и срещу все по-малки хонорари. Времената бяха такива. Ставаше трудно да преживяваш като джаз музикант, а и самият той може би вече не свиреше с такъв плам.

Дори не репетираше кой знае колко, но въпреки това се справяше. Често не се чувстваше достатъчно стимулиран, особено по време на пътуванията. Вместо да се упражнява непрестанно като едно време, той четеше. Потъваше в книгите и се отдръпваше от хората. Не понасяше празните приказки, а още по-малко крясъците и шума в баровете. Определено се чувстваше по-добре, когато не пие, а работи над себе си. Чисто и просто беше станал порядъчен човек и все повече му липсваше обикновеният живот – жена и дом, нормална работа, чувство за сигурност.

През годините беше пробвал всички възможни наркотици и бе имал предостатъчно любовни връзки и краткотрайни обвързвания. Но винаги имаше чувството, че нещо липсва, така че търсеше убежище в самотата и в музиката си. Музиката беше неговата утеха. Но вече дори тя не му помагаше и той започваше да се чуди дали не е избрал грешен път в живота. Може би трябваше да стане учител. Веднъж преживя нещо разтърсващо в старото си училище, музикалния колеж „Бъркли“ в Бостън. Предложиха му да води уъркшоп за Джанго Райнхарт и той се изплаши.

Вярваше, че не може да говори пред хора и че това е една от причините музикалните компании да не инвестират в него – липсваше му сценично присъствие. Въп­реки това прие предложението и се подготви страшно добре. Втълпяваше си, че ще се справи, ако просто се придържа към сценария и свири повече, отколкото говори. Но когато в крайна сметка се изправи пред всичките двеста студенти, подготовката се оказа недостатъчна. Коленете му омекнаха. Разтрепери се, без да може да обели и дума. След около половин вечност успя да каже:

– Едно време си мечтаех да бъда готиното хлапе в училище, а ето ме сега, стърча тук като идиот!

Това дори не беше шега, а по-скоро отчайващата истина. Но студентите се засмяха, а той им разказа за Джанго и Стефан Грапели, за Хот квинтета на Клъб дьо Франс, за алкохолизма и липсата на писмени източници. Изсвири Minor Swing и Nuages , а после варианти на някои сола и рифове. Ставаше все по-смел. Хрумваха му както шеги, така и сериозни коментари. Разказа как Джанго го грозяла смърт. Като всички роми по времето на Хитлер, той бил изправен пред заплахата да се озове в концентрационен лагер и да загине, но го спасил не кой да е, а един нацист, офицер от Луфтвафе, който бил любител на музиката му. Джанго преживял войната, но починал през 1953, докато се връщал от гарата в Авон, Франция. „Бил е голям човек, каза Дан. Той промени живота ми.“ Настана тишина и той не знаеше какво да очаква.

Но секунда след това в залата прогърмяха аплодисменти. Студентите даже се изправиха на крака и завикаха, а Дан се прибра щастлив и замаян.

Оттогава носеше този спомен със себе си и понякога, включително през настоящото турне в Германия, вмъкваше една-две реплики между песните или разказваше някой анекдот, с който разсмиваше хората, въп­реки че не той беше звездата. Често това го радваше повече от солата му може би точно защото беше нещо необичайно.

Но беше разочарован, че от колежа не му се обадиха повече. Представяше си как учителите и професорите говорят за него и казват: „Ето човек, който наистина може да ентусиазира студентите“. Но не дойдоха нови предложения, а Дан беше твърде горд и страхлив, за да се обади и да им каже колко би се радвал да се върне. Дори не проумяваше, че това е един от проблемите му в живота: че му липсва амбиция в страна, където амбицията е самият ключ към успеха, самият двигател на обществото. Мълчанието от страна на колежа го измъчваше. Чувстваше се мрачно, беше се затворил в себе си и свиреше без особено желание.

Сега беше девет и двайсет вечерта, петък, осемнайсети декември, а клубът бе пълен. Публиката беше по-изтънчена от обикновено. Хората бяха по-изтупани и изглеждаха по-снобски, а може би и по-равнодушни и незаинтересовани. Приличаха му на финансисти. Миришеха на пари и Дан се почувства неприятно. През определени периоди се бе случвало да изкарва доста прилични доходи. Никога не бе гладувал, с изключение на първите няколко години, след като избяга от фермата. Но дори когато имаше пари, те просто изтичаха между пръстите му. Не умееше да пести. Опитът му с финансистите не беше много по-добър. Бе попадал на хора от Уолстрийт, които го третираха като слуга. Да вървят по дяволите!