Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Твърдеше се, че родителите били избирани изключително грижливо. Бяха се изприказвали куп хубави работи. И все пак беше очевидно, че зад цялата работа са стояли други интереси. Една от директорките – жена на име Рита Бърнард – сметнала за странно, че Стафорд настоявал близнаците да бъдат осиновени от родители, които се различават по обществен статус, образование, религиозна принадлежност, темперамент, характер, етнос или възпитателни методи. По думите ѝ Стафорд като че не се интересувал толкова от доброто на децата, колкото искал да проведе изследване върху наследствеността и социалната среда.

Стафорд не криеше, че е извършвал научна дейност и си е водил записки. Считал това за отлична възможност да научи повече за оформянето ни като индивиди. Казваше, в пристъп на гордост и самозащита, че работата му ще се превърне в „безценен научен ресурс“. Но категорично отричаше, че не е поставял бъдещето на децата на първо място. Отказал да публикува материалите си „от съображения за поверителност“ и вместо това ги дарил на Детския изследователски център към Йейл, като поставил изискването до тях да бъде осигурен публичен достъп чак през 2078, когато всички замесени ще бъдат мъртви. Казваше, че не искал да експлоатира съдбите на децата.

Това, разбира се, звучеше благородно, но не липсваха и критици, които твърдяха, че Стафорд е засекретил материалите, защото не са отговаряли на очакванията му. Повечето хора бяха единодушни, че експериментът е крайно неетичен и че Стафорд е лишил близнаците от щастието да израснат заедно. Колега психиатър от Харвард даже беше сравнил дейността му с експериментите на Йозеф Менгеле в Аушвиц. Стафорд отвърнал на удара гордо и бурно, с помощта на двама или трима адвокати. Не след дълго дебатът приключил. Погребението на Роджър Стафорд след смъртта му през 2001 протекло не без помпозност и в присъствието на няколко знаменитости. В специализираните издания и сутрешните вестници бяха публикувани хубави некролози. Експериментът не бе очернил наследството му може би защото децата, разделени така брутално, до едно идваха от долните слоеве на обществото.

В онези години често ставаше така, Микаел го знаеше отдавна. Човек можеше да злоупотребява с етнически или други малцинства в името на науката и на обществото и да му се размине. Ето защо, също като много други, Микаел отказваше да приеме експеримента на Стафорд за изолиран феномен. Стигна до дъното на историята и откри, че Роджър Стафорд е посещавал Швеция през седемдесетте и осемдесетте години. Имаше негови снимки с тогавашните водещи психоаналитици и социолози: Ларш Малм, Биргита Едберг, Лиселоте Седер, Мартин Стейнберг.

По онова време не се знаело нищо за експеримента на Стафорд и може би той бе посещавал Швеция по други причини. Но Микаел продължи да се рови. През цялото време си мислеше за Лисбет, разбира се. Тя също беше близначка, имаше двуяйчен кошмар на име Камила. Микаел знаеше, че когато е била малка, някакви държавни служители са се опитвали да я изследват и тя е мразела посещенията им. Замисли се и за Лео Манхеймер, за високото му IQ и за информацията от Еленор Юрт, че той може да произлиза от номадския народ, както и за казаното от Малин, според която Лео вече не бил левичар. Този път не отхвърли твърдението като неправдоподобно, напротив.

Разтърси се за медицински феномени, които биха могли да обяснят промяната, и се задълба в една статия в „Нейчър“, където се обясняваше защо оплодената яйцеклетка в матката може да се раздели и да доведе до появата на еднояйчни близнаци. После стана от бюрото си и в продължение на една-две минути стоя като вкопан, мърморейки си нещо. После отново позвъни на Лота фон Кантерборг и ѝ разказа какво мисли. Или по-точно рискува, представяйки ѝ новите си, налудничави подозрения като факти.

– Звучи болно – каза тя.

– Знам. Но ще го предадеш ли на Хилда, ако ти се обади? Кажи ѝ, че ситуацията е критична.

– Обещавам – каза Лота фон Кантерборг.

56 Изследване на близнаци, отгледани отделно, проведено от университета на Минесота. – Б. пр.

* * *

Микаел си легна, като остави мобилния си телефон на нощното шкафче. Но никой не звънна. Въпреки това той почти не спа и сега, на следващия ден, отново седеше пред компютъра. Проучваше хората, с които Роджър Стафорд се беше срещал в Швеция, и за своя изненада се натъкна на името на Холгер Палмгрен. Холгер и професорът по социология Мартин Стейнберг бяха работили заедно по време на съдебен процес преди повече от две десетилетия. На Микаел не му се вярваше това да означава нещо – в крайна сметка Стокхолм е малък. Все се натъкваме едни на други.