Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Същото усещане като пианото? Какво имаше предвид? Какво означаваше това? Искаше да я попита, да разбере повече. Но не смееше. През повечето време мълчеше или просто се усмихваше и се съгласяваше с нея. От време на време вмяташе някоя безопасна реп­лика или разказваше за нещо, което е чел. Например това – сигурно е имало причина да го спомене, – че гренландската акула може да живее четиристотин години, защото животът ѝ се развива на бавни обороти.

– Сигурно е скучно – каза тя.

– Но продължително – отвърна той с комично пров­лечен глас, на което тя се засмя.

Дан придобиваше все повече кураж. Осмели се дори да отговори накъде ще тръгне борсата „сега, когато пазарните стойности са толкова надути, а лихвите са толкова ниски“.

– Нагоре – каза той. – Или надолу.

Очевидно този коментар също беше забавен. Дан сякаш осъзна нещо: харесваше му да влиза в чужда роля, това добавяше нови аспекти към характера му и му позволяваше да се държи по-разкрепостено. Почувства се освободен. Ролята му помогна да навлезе в свят, който допреди това бе недостъпен за него. Свят на пари и възможности. Може би се дължеше на алкохола. Или на начина, по който жената го гледаше. Но Дан започваше да говори все повече и собствените му асоциации и хрумвания му допадаха.

Преди всичко искаше хората да го видят с нея. Влюби се в нейната изисканост, която не можеше да се опише, нито да бъде сведена до дрехите, бижутата и обувките ѝ. Личеше си също така в дребните ѝ жестове и изрази, във фъфленето ѝ и в непринудения начин, по който разговаряше с бармана и гледаше на света. Той откри достойнство в самото ѝ съществуване. Гледаше бедрата, краката и гърдите ѝ и чувстваше, че иска да я има. Целуна я по средата на едно изречение. Демонстрира повече настойчивост, отколкото би могъл като Дан Броуди. Щом излязоха от бара, притисна тялото си до нейното.

В хотела ѝ – „Адлон Кемпински“ до Бранден­бургската порта – той я облада бурно и безстрашно. Вече не беше сдържан любовник като преди и щом свършиха, тя каза прекрасни неща за него, а той ѝ отговори със същото. Изпитваше щастие. Вярно, чувстваше се като самозванец, извършил дързък подвиг, но все пак беше щастлив. Може би и влюбен, не само в нея, ами и в новия си аз. Въпреки това обаче не можеше да заспи. Искаше да проучи името, с което тя го наричаше, и да разбере какво става. Но изчака, тъй като искаше да бъде сам, когато го направи. Обмисляше да се изниже на разсъмване, но не можеше да прояви такава безчувственост към нея. Тя бе така сладка, докато спеше. Изглеждаше чиста и невинна, сякаш дори сънищата ѝ бяха по-фини. На рамото ѝ имаше червено петно. Дан харесваше всичко в нея.

Малко преди шест часа той отново обви ръце около нея и прошепна „благодаря“, но след това каза, че трябва да тръгва. Обясни, че имал среща. Тя каза, че разбирала, и му даде визитната си картичка. Казваше се Юлия Дамберг. Дан обеща да ѝ се обади „скоро, скоро“. Облече се, излезе навън и взе такси.

Още по време на пътуването потърси информация за инвестиционния посредник „Алфред Йогрен“. Изпълнителен директор на фирмата беше именно Ивар Йогрен. Изглеждаше като първокласен задник. Едър, с двойна брадичка и малки, воднисти очи. Но това не беше важно. Отдолу имаше снимка на главния аналитик и съдружник Лео Манхеймер и... изображението го нокаутира.

Дълго време отказваше да го повярва. Беше пълна лудост. Но това бе той . Или, естествено, не беше той . Но човекът на снимката толкова приличаше на него, че му се зави свят. Свали колана си и се наведе напред, за да види отражението си в огледалото за обратно виждане.

Това само влоши положението. Усмивката му беше досущ като тази на аналитика. Разпозна гънките около устните, бръчките по челото, както и погледа, носа, къдриците, всичко, всичко, дори стойката, макар че човекът от снимката беше по-поддържан. И костюмът му определено беше по-скъп.

Щом се прибра в хотелската си стая, Дан продължи да търси. Забрави за всичко останало. Не беше на себе си, просто ругаеше и клатеше глава. Приликата беше съкрушителна. Само контекстът беше различен. Лео Манхеймер принадлежеше на друг свят, друга класа. Беше на светлинни години от Дан и в същото време беше като него. Не можеше да го проумее. Най-разтърсващото бе музиката. Дан намери стар запис от Консертхюсет58 в Стокхолм. Лео беше на двайсет или двайсет и една, а изражението му беше напрегнато и тържествено. Залата беше пълна с хора. Събитието беше полуофициално, а Лео присъстваше като гост-музикант.