Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

По онова време, вярно, никой не би могъл да ги обърка като вчера. Тогава Дан беше дългокос бохем, който носеше обикновени дънки и блузи, докато Лео беше същият поддържан мъж като на снимката в сайта на „Алфред Йогрен“, със същата прическа и подобен шит по поръчка костюм, просто беше малко по-млад и без вратовръзка. Но нищо от това нямаше значение.

Щом Дан пусна видеото, от очите му бликнаха сълзи. Плачеше не само заради прозрението, че има еднояйчен близнак, ами и заради собствения си живот – детството във фермата, ударите и изискванията на Стен, работата на полето, счупената китара, бягството и пътуването до Бостън, както и месеците след това, прекарани в мизерия. Плачеше заради това, което не бе знаел и заради липсата, която бе чувствал. Но най-вече плачеше заради това, което чуваше. Накрая взе китарата си и засвири с Лео – петнайсет години по-късно.

Не го разчувства само меланхоличната песен, която очевидно беше авторска композиция. Ставаше дума и за звученето и хармониите. Лео Манхеймер свиреше със същите арпеджио тризвучия като Дан по онова време, с половин тон нагоре от тониката, когато завършваше своите прогресии с втора, пета и първа степен. Използваше, също като Дан, старите умалени акорди, вместо минорна септима с понижена пета или девета степен като повечето музиканти, и често завършваше музикалните фрази с шестия тон от дорийския лад.

Дан си мислеше, че е уникален, когато попадна на Джанго и оформи собствения си стил. Беше се отдалечил толкова много от собственото си поколение, което се интересуваше само от своя рок и поп и хип-хоп. Но ето че в Стокхолм имаше мъж, който изглеждаше като него и беше открил същите хармонии и гами, въпреки че живееше в съвсем различен свят. Беше просто непонятно. Толкова много чувства изплуваха на повърхността – копнеж и надежда, може би и любов, но преди всичко недоумение. Имаше брат.

Имаше брат, който бе попаднал в заможно семейст­во от Стокхолм. В този факт имаше нещо не просто смайващо, ами и дълбоко несправедливо. Впоследствие си спомняше, че гневът и яростта се пробудиха още тогава, пулсирайки бясно във вените му наред с всички останали чувства. Разбира се, Дан още не схващаше какво се е случило, но все пак имаше подозрения. Замисли се за хората от Стокхолм и техните тестове, въпроси и филми. Дали те знаеха?

Естествено, че са знаели. Той събра две и две и строши една чаша в стената. После намери номера на Хилда фон Кантерборг и ѝ се обади. Часовете бяха отлетели незабелязано, но все пак още беше рано. Въпреки това фон Кантерборг не звучеше трезва. Още нямаше обед, а тя изглежда беше пияна, което го подразни.

– Обажда се Даниел Брулин – каза той. – Помниш ли ме?

– Как казваш ти е името?

– Даниел Брулин.

В слушалката се чу тежко дишане и може би, той не беше сигурен, чист страх.

– Мили Даниел – каза тя. – Помня те, разбира се. Как си? Така се притеснихме, когато не ни се обади.

– Знаеше ли, че имам еднояйчен близнак? Знаеше ли?

Гласът му секна и настана тишина. Фон Кантерборг наля нещо в чаша, а това, съчетано с мълчанието ѝ, му беше достатъчно. Разбра, че е знаела. Че това е била истинската причина за посещенията във фермата и за чудноватите ѝ думи: „Работата ни е да изучаваме, без да се намесваме“.

– Защо не ми каза нищо?

Тя продължаваше да не отговаря и той повтори въп­роса си, този път още по-агресивно.

– Не можех – прошепна тя. – Бях подписала клетва за поверителност.

– Значи, някакъв документ е бил по-важен от живота ми?

– Беше нередно, Даниел. Нередно! Вече не съм част от институцията. Изритаха ме. Протестирах твърде много.

– Значи е била шибана институция.

Той изгуби самообладание. Не знаеше какво да каже. Обърна внимание само на въпроса ѝ.

– Да не би с Лео да сте се открили?

Тогава нещо в него чисто и просто се пречупи. Първоначално не можа да го проумее. Но вероятно се дължеше на фамилиарния начин, по който тя говореше за него и Лео – сякаш отдавна бе свикнала да произнася имената им заедно, докато за него това беше същински катаклизъм.

– Той знае ли?

– Лео?

– Да, много ясно!

– Не мисля, Даниел. Не мисля. Не мога да кажа повече. Наистина не мога. Всъщност вече ти казах твърде много.

– Твърде много? Обадих ти се, когато бях в критично положение, когато нямах нищо, а ти какво ми каза? Нито дума. Остави ме да порасна, без да знам най-важ­ното нещо в живота си. Ти ме ограби...

Търсеше думи, но не намери такива, които да отдават заслуженото на чувството, което изпитваше.