Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Не толкова бързо – каза той.

– Да, да, ще внимавам. Прочетох за болките ви в картона. Звучи ужасно неприятно.

– Справям се – каза той с благодарност.

– Справяте се? – повтори тя. – Това не е достатъчно. Животът трябва да е по-добър от това. Днес ще ви дам по-силна доза. Мисля, че от здравния център са малко стиснати с вас.

– Лулу... – започна той.

– Лулу е чудесна. Но не тя определя количеството морфин. Това надвишава правомощията ѝ – прекъсна го жената с вродения си авторитет и постави умело пластира.

Морфинът сякаш подейства на мига.

– Вие сте лекар, нали?

– Не, не, така и не стигнах дотам. Дълги години бях медицинска сестра в очното отделение в „Софиахемет“.

– О, така ли – отвърна той и долови нещо нервно в изражението ѝ, някакъв спазъм около устните. Но в това може би нямаше нищо необичайно.

Опитваше се да си го втълпи. И все пак не можа да не се вгледа по-внимателно в лицето ѝ. Тази жена би могла да се движи в по-висши кръгове, определено имаше класа, нали? Това обаче не можеше да се каже за прическата ѝ, нито за веждите например. Не бяха в правилния цвят и стил и изглеждаха като залепени съвсем набързо. Холгер погледна полото ѝ. Имаше нещо в него, не беше ли така? Но не разбираше какво, беше му твърде горещо и задушно. Почти несъзнателно вдигна ръка към алармения бутон.

– Бихте ли могли да отворите прозореца? – попита той.

Жената не отговори. Погали врата му с меко, целенасочено движение. После свали връвчицата от шията му и каза с усмивка:

– Прозорците трябва да останат затворени.

– А?

Коментарът беше толкова зловещ в простотата си, че Холгер не можа да го възприеме. Просто я зяпна сащисано и се замисли какво да направи. Не беше лесно. Жената бе взела алармения му бутон. Той лежеше безпомощно, докато тя бе въоръжена с медицинската си чанта и целия си действен професионализъм. Пък и всичко беше толкова странно. Жената изглеждаше размазано, ту беше на фокус, ту не. Изведнъж разбра: контурите на цялата стая се бяха замазали.

Холгер се отнасяше. Започваше да губи съзнание и опита да се бори с всички сили. Тръсна глава, размаха здравата си ръка, пое си въздух. Но жената просто се усмихна още по-широко, сякаш триумфираше. Пос­тави още един пластир на гърба му. После му сложи ризата, намести възглавницата и свали леглото. Накрая го погали, все едно се опитваше да бъде особено мила, като някаква извратена форма на компенсация.

– Сега ще умреш, Холгер Палмгрен – каза тя. – Не беше ли време, така или иначе?

* * *

Аника и Микаел пиеха виното си и гледаха смълчани към Шинарвиксбериет.

– Фария Кази сигурно е била по-притеснена за собствения си живот, отколкото за този на Джамал – продължи след малко Аника. – Но дните си минавали, а нищо не се случвало. Всъщност почти не знаем какво е ставало в апартамента в Сикла. Фария, общо взето, е мълчала по време на полицейските разпити, а показанията на баща ѝ и братята ѝ били толкова съгласувани и изгладени, че няма начин да са верни. Но можем да бъдем сигурни, че са се чувствали притиснати. Плъзнали слухове, имало сигнали в полицията, така че едва ли им е било лесно да успокоят Фария. Братята явно са осъзнали, че трябва да действат бързо.

– Разбирам – каза Микаел замислено.

– Знаем няколко неща със сигурност – продължи Аника. – Знаем, че точно в седем вечерта в деня след смъртта на Джамал големият брат Ахмед стоял до прозореца във всекидневната на четвъртия етаж. Фария отишла при него. Разменили си няколко изречения и по време на краткия разговор Фария ненадейно побесняла. Хвърлила се към Ахмед и го бутнала през прозореца. Защо? Защото ѝ е казал, че Джамал е мъртъв?

– Звучи логично.

– Да, определено. Така трябва да е станало. Но дали не е научила още нещо – нещо, което да я накара да излее гнева си тъкмо върху брат си?

– Това е добър въпрос, разбира се.

– И преди всичко: защо впоследствие не е казала нищо? Можела е само да спечели, като проговори. Въп­реки това обаче е мълчала като стена по време на разпитите и съдебния процес.

– Горе-долу като Лисбет.

– Като Лисбет, но и не съвсем. Фария се затворила в себе си, плътно обгърната от беззвучна мъка. Отказала да има нещо общо с този свят и не отговаряла на отправените към нея обвинения.

– Лесно е да се разбере защо на Лисбет не ѝ харесва някой да закача това момиче – каза Микаел.

– Да, и това ме притеснява.

– Лисбет имала ли е достъп до компютър във „Флудберя“?

– Какво? Не, не – каза Аника. – В това отношение са строги. Без компютри и телефони. Всички посетители се претърсват внимателно. Защо питаш?