Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Моля.

Микаел отпи от киантито си, а Аника се наведе, извади полицейското разследване от чантата си и се разрови из купчината листове.

– Ето, слушай – каза тя и зачете:

Откакто видях приятелите си да умират, а аз самият бях принуден да напусна родината си, над света сякаш се посипа пепел. Всичко, което погледнех, бе лишено от цветовете си, и вече не виждах смисъл да живея.

– Впоследствие последното изречение е използвано като аргумент, че той наистина се е самоубил в метрото – вметна тя. – Но откъсът продължава:

Все пак опитвах да си намирам занимания и един ден през юни отидох да слушам дебат за религиозното потисничество. Не очаквах нищо. Това, което по-рано бе означавало толкова много за мен, сега ми беше безразлично. Дори не проумявах как имамът на сцената все още може да смята, че има за какво да се борим. Аз лично се бях предал. Бях погребан. Вярвах, че са убили и мен.

– Да, знам, че звучи малко мелодраматично – извини се Аника.

– Не, напротив. Джамал е бил млад, нали? Тогава всички пишем така. Напомня ми за бедния ми колега Андрей. Продължавай!

Вярвах, че съм мъртъв и изгубен за света. Но видях една млада жена с черна рокля в края на залата. Очите ѝ бяха просълзени, а тя беше толкова красива, че чак ме заболя. В мен отново се пробуди живот. Почувствах се все едно ме е ударил ток и разбрах, че трябва да отида при нея. По някакъв начин още тогава знаех, че си принадлежим, че мога да я утеша само аз и никой друг. Приближих се и казах някаква глупост. Мислех си, че съм се изложил. Но тя се усмихна и отидохме заедно на площада, сякаш винаги сме знаели, че това ще стане. Продължихме по дългата пешеходна улица покрай парламента.

– Ще спра дотук. Джамал никога преди не е могъл да говори с някого за случилото се с приятелите му от „Мукто-Мона“. Но с Фария думите се излели навън. Разказал ѝ всичко, пише го ясно в дневника му. Само след километър обаче тя казала, че трябва да тръгва. Взела визитката му и обещала скоро да му се обади. Но не го направила. Джамал чакал и съвсем се отчайвал. Намерил мобилния номер на Фария в интернет и оставил съобщение на гласовата поща. Оставил четири, пет, шест съобщения. Но тя не го потърсила. Вместо това му звъннал някакъв мъж и изръмжал на Джамал никога повече да не се обажда. „Фария те ненавижда, лайно такова“, казал мъжът, което съвсем пречупило Джамал. Постепенно обаче станал подозрителен и направил проучване. Не разбрал всичко, разбира се. Не знаел, че бащата и братята са взели телефона и компютъра на Фария, че проверяват всичките ѝ мейли и входящи разговори и че я държат в плен. Но разбрал, че нещо определено не е наред, и потърсил имама Фердуси, който също бил разтревожен. Заедно се свързали с властите, но, естествено, не получили подкрепа. Не се случило нищо и Фердуси посетил семейството лично, но го изгонили. Джамал бил готов да обърне света с главата надолу. Но тогава...

– Да?

– Тогава Фария му се обадила лично, от друг номер, и поискала да се срещнат. По това време Джамал живеел тайно под наем в апартамент на Упландсгатан, уреден от издателство „Нурщедс“. Не е ясно какво точно се е случило. Знаем само, че Халил, малкият брат в семейството, помогнал на Фария да избяга и тя поела право към Упландсгатан. Срещата им била като по филмите или сънищата. Говорили и се любили, ден и нощ. Дори Фария, която обикновено мълчи по време на разпит, го потвърждава. Решили да се свържат с полицията и „Свенска ПЕН“, като се надявали, че те ще им помогнат да се укрият. Но после... Толкова е тъжно. Фария искала да се сбогува с малкия си брат, на когото имала доверие. Уредила си среща с него в едно кафене до Нора Банториет36. Било хладен есенен ден. Фария отишла там със синьото ватирано яке на Джамал. Била дръпнала качулката над главата си. Носела черни гумени ботуши и дънки. И никога не се върнала.

– Било е засада, нали?

– Без съмнение. Има двама свидетели на случката. Но нито аз, нито Лисбет вярваме, че Халил я е измамил. По-скоро подозираме, че братята му са го проследили. Чакали Фария в червена хонда сивик, паркирана на Барнхюсгатан. Действали светкавично, завлекли я в колата и я откарали до жилището им в Сикла. Изглежда, братята са обмисляли да пратят Фария в Дака. Но, логично, начинанието им се сторило твърде рисковано. Как биха могли да я накарат да се държи спокойно на летището и в самолета? Като я дрогират?

– Вместо това решили тя да му напише писмо.

– Точно така. Но това писмо не звучи особено достоверно, Микаел. Почеркът действително е на Фария. Но всяко изречение свидетелства, че писмото е било продиктувано от братята или от баща ѝ – с изключение на тайното послание, което Фария вмъкнала в текста. Тя пише: „Та нали през цялото време ти повтарях, че не те обичам“. Това без съмнение е таен поздрав. В дневника си Джамал описва как двамата се обяснявали в любов всяка вечер и всяка сутрин.