Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Също така се обади на Еленор Юрт, годеницата на Карл Сегер. Веднага осъзна, че за нея този въпрос е приключен. Не искаше да говори за Карл. Вярно, държа се любезно и отзивчиво, но каза, че нямала сили да продължава да рови в тази тема, и добави: „Надявам се, че разбираш“. Но все пак размисли и се съгласи да се срещне с Микаел следобед на следващия ден. Това обаче не се дължеше на журналистическия му чар, нито пък на Еленор ѝ бе станало любопитно с какво точно се е захванал Микаел. Решението ѝ се промени, когато той си пробва късмета и подхвърли името Лео Манхеймер.

– Лео – възкликна Елинор. – Божичко! Колко време мина. Как е той?

Микаел отговори, че не знае.

– Близки ли бяхте? – попита той.

– О, да! С Карл бяхме наистина очаровани от момчето.

След като затвори, Микаел отиде в кухнята и започна да шета. Чудеше се дали да се обади на Малин и да опита да изкопчи какво я мъчи. Вместо това си взе душ и се преоблече. В шест без пет излезе от апартамента и тръгна към Синкенсдам34 и ресторант „Пане Вино“, където щеше да се срещне със сестра си.

34 Район в центъра на Стокхолм; на това място някога се издигало имение със същото име, а днес там има метростанция и спортно игрище. – Б. пр.

Глава 9

19 Юни

Тя каза, че ще се погрижи. Мартин нямаше защо да се тревожи. Разговаряше с него за трети или четвърти път днес и отново запази самообладание. Но щом затвори, тя измърмори „страхливец“, след което прегледа онова, което Бенямин ѝ беше набавил.

Ракел Грейс беше психоаналитик и доцент по психиатрия. Беше известна с редица неща, но може би на първо място с желанието си за ред, което отстояваше яростно. Това определено не се промени и когато ѝ пос­тавиха диагноза рак на стомаха и клиничната чистота наистина придоби жизненоважно значение за нея. Понастоящем се държеше направо маниакално. Всяка прашинка изчезваше като с магия. Не съществуваха маси или мивки, по-чисти от тези, които се намираха в близост до Ракел. Тя беше на седемдесет години, беше болна, но не спираше да работи.

Днес наоколо също кипеше трескава дейност и времето бързо отлетя. Часът беше шест и половина вечерта, което действително беше твърде късно. Трябваше да реагира по-бързо. Но стана както обикновено. Мартин Стейнберг се разтревожи твърде много и сега Ракел се радваше, че противно на съветите му още сутринта се възползва от връзките си в телефонните компании и здравеопазването. Нямаше гаранция, че и това е било достатъчно. Оттогава можеха да са се случили много неща. Старият хахо можеше да е имал посетители и да е разказал какво знае или подозира. Операцията беше и си оставаше рискова, но това беше единствената алтернатива. Твърде много неща се бяха объркали в проекта, за който тя отговаряше. Твърде много бе заложено на карта.

Изми ръцете си с алкогел и отиде в банята. Усмихна се пред огледалото просто за да провери дали все още може да изглежда щастлива. От нейна гледна точка случилото се не беше изцяло лошо. Толкова дълго бе живяла в тунела на болестта и болката, че това, което трябваше да направи сега, придаваше на живота ѝ извисеност и тържественост. Ракел Грейс винаги бе харесвала усещането за призвание, за по-висша кауза. Живееше сама на Карлбергсгатан, в апартамент, голям сто и осемдесет квадратни метра.

Химиотерапията ѝ тъкмо беше приключила и Ракел се чувстваше относително добре. Косата ѝ беше по-рядка и тънка, разбира се, но по-голямата част си беше на мястото. Охлаждащата шапка, която носеше по време на терапията, бе свършила работа. Тя все още беше стилна, стройна и изправена, с изчистени черти на лицето и естествен авторитет, който не я бе напускал, откакто взе финалния си изпит в Каролинския институт.

Пламъците на врата ѝ си бяха там, разбира се. Но въпреки че родилният белег ѝ беше причинил мно­жество неприятности, когато беше малка, тя бе успяла да го обикне. Носеше го гордо и макар че в днешно време винаги обличаше блузи с поло яки, не го правеше от срам. Пък и това облекло се връзваше със строгия ѝ, изпълнен с достойнство стил – изчистен, но не твърде официален. Ракел още носеше дрехи и костюми, които бе поръчала да ѝ ушият на младини и които не се бе налагало да коригира оттогава. Въпреки че в характера ѝ имаше нещо хладно и строго, всички се държаха с нея уважително. Ракел беше компетентна, умна и ценеше лоялността както към идеи, така и към хора. Никога не беше разкривала тайна информация, дори пред мъжа си, покойния Ерик.