Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Джамал сигурно е бил тревога, когато тя не се е върнала след срещата с брат си.

– Разбира се. Но от полицията постъпили като идиоти. Двама полицаи отишли до апартамента в Сикла за задължителната проверка, но на вратата ги посрещнал бащата на Фария. Уверил ги, че всичко е наред и че дъщеря му просто се е разболяла от грип, и те си тръгнали. Но Джамал не се отказал. Звънял на всички и нав­сякъде и според мен роднините на Фария усетили, че не разполагат с много време.

– Не звучи добре – каза Микаел.

– Така е. Дошъл понеделник, девети октомври. Джамал пише в дневника си, или по-точно в свързания и последователен ръкопис, който бил открит след смърт­та му, че се събудил с усещане за смърт в тялото. Полицията веднага се хванала за това, разбира се. Но на мен не ми звучи отчаяно. Просто Джамал така се изразява. Бил „разкъсан“ и „кървял“. Не можел да спи, да мисли, направо не бил човек. „Залитал.“ Крещял, за да изрази „отчаянието“ си. Така пише и полицаите отдали твърде голямо значение на думите. Това е мнението ми. Между редовете той звучи по-скоро като човек, който иска да се бори и да си върне изгубеното. Преди всичко е бил разтревожен. „Какво ли прави Фария сега?“, пише той. „Дали са я наранили?“ Не споменава писмото ѝ нито веднъж, въпреки че то лежало отворено на масата в кухнята. Вероятно веднага е прозрял истината. Знаем, че се е опитал да се свърже с Фердуси, който бил на конференция в Лондон. Обадил се на Фредрик Лудален, доцент по биология и приятел на Джамал. Срещнали се в седем вечерта в апартамента на Хорнсбрюксгатан, където Лудален живее със съп­ругата и двете си деца. Джамал останал дълго. Децата заспали. Майка им също си легнала, а Лудален бил все по-притеснен. Съчувствал силно на Джамал. Само че на следващия ден трябвало да става рано, а като много хора в кризисна ситуация Джамал се повтарял. Бърборел едно и също и към полунощ Фредрик го помолил да се прибира. Обещал утре да се обади в полицията и в центъра за жени, жертви на домашно насилие. На път към метрото Джамал позвънил на писателя Клас Фрьоберг, когото познавал покрай „Свенска ПЕН“. Клас не вдигнал и Джамал влязъл в метростанция „Хорнстул“. Часът бил 00,17, понеделник срещу вторник. Тъкмо се била разразила буря и навън валяло.

– Така че не е имало много хора.

– На перона имало само една жена, библиотекарка. Охранителната камера е уловила как Джамал минава покрай нея. Изглежда безкрайно тъжен. Но всичко друго би било странно. Почти не бил спал след изчезването на Фария и се чувствал предаден от всички. И все пак, Микаел, все пак... Джамал никога не би изос­тавил Фария, когато тя имала най-голяма нужда от него. Една от камерите на перона била счупена, което може би е злощастна случайност, а може би не. Но не мога да повярвам, че е съвпадение това, че млад мъж заговорил библиотекарката на английски в същия миг, в който пристигнала мотрисата и Джамал се озовал на релсите. Жената не видяла какво се случва и няма представа дали Джамал е бил бутнат, или е скочил, а младият мъж, с когото е разговаряла, не е бил идентифициран.

– Какво казва машинистът на мотрисата?

– Името му е Стефан Робертсон и той е основната причина случаят да бъде определен като самоубийст­во. Той казва, че Джамал със сигурност е скочил сам. Но Робертсон е бил в шок, а и бих стигнала дотам да твърдя, че са му задавали подвеждащи въпроси.

– В смисъл?

– Разпитващият като че ли е отказвал да приеме другата възможност. В първоначалните показания на Робертсон, преди мозъкът му да успее да създаде по-свързана история, той споменава прекомерно размахване на ръце и крака, сякаш Джамал е имал твърде много крайници. При последвалите разпити не говори за това и противно на логиката колкото повече време минава, толкова по-ясни стават спомените му.

– А охраната горе? Би трябвало да са видели извършителя да слиза и да се качва по стълбите.

– Охранителят е гледал филм на айпада си и казва, че оттам са минали доста хора, но не е забелязал нищо необичайно. Мисли, че повечето от хората са излизали от метрото. Няма ясна представа за времето.

– Горе няма ли камери?

– Има и именно там попаднах на нещо. Не е кой знае какво, но на практика всички хора, които излизат, са били идентифицирани, с изключение на един наглед млад и слаб мъж. Свел е глава и лицето му така и не се вижда. Но изглежда нервен и плах. Срамота е, че от полицията не са му обърнали повече внимание, особено като се има предвид, че движенията му изглеждат доста особени и определено нервни.