Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Имам чувството, че Лисбет е научила нещо за детството си в затвора. Разбира се, може и Холгер да ѝ го е казал.

– Ще трябва да го питаш. Кога каза, че ще се срещате?

– В девет.

– Той ме е търсил.

– Да, каза ми.

– Днес опитах да му се обадя. Но нещо не беше наред с телефоните му.

– С телефоните ?

– Звънях както на мобилния, така и на стационарния. И двата не работеха.

– Значи, стационарният също се е повредил. Кога му звъня? – попита Микаел замислено.

– Към един, горе-долу.

Микаел се изправи и погледна към хълма.

– Става ли този път вечерята да е от теб, Аника? Мисля, че трябва да тръгвам – каза той разсеяно и хук­на към метростанция „Синкенсдам“.

* * *

Холгер Палмгрен видя през все по-сгъстяващата се мъгла как жената взима мобилния му телефон и документите за Лисбет от нощното шкафче и ги слага в кожената си чанта. Чу я да рови в шкафовете и чекмеджетата му. Но той не можеше да помръдне. Чувстваше се така, сякаш потъва в черно море и за миг си помисли, че ще има щастието просто да изпадне в летаргия.

Вместо това потръпна паникьосано. Въздухът в стаята сякаш беше станал отровен. Тялото му се изви нагоре. Не можеше да диша. Морето отново го обгърна, той потъна към дъното и си помисли, че всичко свършва. И все пак долови някаква бегла форма на повърхността. Един мъж, сякаш познат, разкъса дрехите му и махна пластирите от гърба му. Холгер забрави всичко останало. Концентрира се, борейки се отчаяно като водолаз, който трябва да излезе на повърхността, преди да е станало твърде късно. Като се имат предвид отровите в тялото му и респираторната депресия, която го обзе, усилията му бяха смайващи.

Холгер отвори очи и произнесе пет думи, които всъщност трябваше да са шест, но все пак дадоха началото на важно прозрение.

– Говори с...

– С кого? С кого? – викна мъжът.

– С Хилда фон...

* * *

Микаел се втурна нагоре по стълбите и откри, че вратата е отворена. Още щом влезе в апартамента и се сблъска със задушния, спарен въздух, той се досети, че нещо не е наред. Мина бързо покрай няколко документа, пръснати по пода в коридора, и влезе в спалнята. Холгер Палмгрен лежеше на леглото с неестествено извито тяло. Бедрата му бяха покрити с кафяво одеяло. Беше вдигнал дясната си ръка към гърлото, а пръстите му се бяха изкривили спазматично. Лицето му беше сиво като пепел, а устата зейнала и застинала в отчаяна гримаса. Старият мъж като че беше мъртъв. И изглежда беше умрял от ужасяваща смърт. За момент Микаел остана на място, безпомощен и шокиран. Но после му се стори, че вижда нещо, някакво проблясване дълбоко в очите на Холгер. Това го накара да се размърда и да се обади на спешна помощ. После разтърси Холгер и провери гръдния кош и устата му. Усети, че старият мъж не диша и не се поколеба. Стисна носа му и започна през равни интервали да издишва силно въздух в дробовете му. Устните на Холгер бяха посинели и студени и дълго време Микаел си мислеше, че няма да постигне нищо. Но въпреки това не искаше да се откаже и вероятно би продължил с изкуственото дишане до пристигането на линейката, ако старият мъж внезапно не се бе раздвижил, махайки с дясната си ръка.

Микаел първоначално изтълкува това като спазъм, причинен от възвръщането към живота, и за миг усети тънка струйка щастие и надежда. Но после се загледа в ръката на Холгер. Дали не се опитваше да му каже нещо? Махаше към гърба си и Микаел смъкна ризата му. Откри два пластира, залепени за кожата му, и без да се колебае, ги махна и се вгледа в надписите върху тях. Какво пишеше, по дяволите? Замижа и прочете:

Активна съставка: фентанил.

Какво беше това? Погледна към Холгер и за миг се поколеба. С какво да се захване първо? Извади телефона си и отвори Уикипедия.

Фентанил е синтетичен опиоид... Фентанилът може да бъде сто пъти по-силен от морфина.

Обичайни странични ефекти са респираторна деп­ресия, крампи в мускулатурата на трахеята... За противодействие се използва налоксон.

– Мамка му, мамка му!

Микаел се обади в спешна помощ, обясни кой е и че преди малко е звънял. Почти крещеше:

– Трябва да вземете налоксон, чувате ли? Трябват му инжекции налоксон. Изпаднал е в дълбока респираторна депресия.

Затвори и тъкмо се канеше да продължи с изкуственото дишане, когато Холгер опита да каже нещо.

– По-късно – спря го Микаел. – Пази си силите.

Холгер поклати глава и прошепна нещо. Невъзможно бе да чуе какво. Гласът прозвуча като дрезгаво, почти беззвучно грачене. Беше сърцераздирателно и Микаел прехапа устни. Отново понечи да вдъхне въздух в дробовете на стареца, но му се стори, че въпреки всичко долавя нещо. Две думи: