Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Говори с...

– С кого? С кого?

С последни сили Холгер изграчи нещо, което звучеше като „Хилда от...“

– Хилда откъде?

– С Хилда фон... – прошепна Холгер.

Микаел имаше чувството, че това е нещо важно, нещо решаващо.

– Фон какво? Есен, Русен38, какво?

Холгер го погледна отчаяно. После нещо стана с очите му. Зениците се разшириха. Челюстта му увис­на. Състоянието му драстично се влоши и Микаел направи всичко по силите си – изкуствено дишане, сърдечен масаж, всичко, всичко, и за миг повярва, че наистина има резултат. Холгер бавно помести ръката си. В движението имаше нещо тържествено. Разкривените пръсти се свиха. Сякаш на инат старият мъж вдигна стиснатия си юмрук на една педя над леглото. После ръката падна обратно към одеялото и чаршафа. Клепачите се отвориха широко.

Тялото потръпна и Микаел разбра инстинктивно, че всичко е приключило. Въпреки това не се отказа от опитите да го свести. Натисна гърдите му по-силно и издиша въздух в устата му. Удари му шамар и му изкрещя да живее и да диша. Накрая беше принуден да приеме, че няма смисъл. Нямаше пулс, нямаше дишане, нищо. Микаел заби юмрука си в нощното шкафче толкова силно, че кутийката с лекарства полетя назад и таблетките се разпиляха по пода. Загледа се към Лилехолмен. Часът беше девет без петнайсет. Отвън на площада две тийнейджърки се смееха.

В стаята миришеше леко на готвено. Микаел намести одеялото, затвори очите на стареца и се загледа в лицето му. Нищо хубаво не можеше да се каже за чертите му. Бяха разкривени и стари. И все пак в тях имаше дълбоко вкоренено достойнство. Така му се струваше.

Светът сякаш внезапно бе станал малко по-лошо място. Микаел усети как в гърлото му се образува буца. Замисли се за Лисбет и посещението на Холгер в затвора, за всичко и нищо.

Малко след това пристигнаха парамедиците. Две момчета на по трийсет години. Микаел опита да им разкаже възможно най-обективно какво се е случило. Каза им за фентанила. Каза им, че Холгер вероятно е получил свръхдоза, че може би има подозрителни обстоятелства и че полицията трябва да бъде уведомена. Сблъска се с изморено и примирено равнодушие и му се прииска да закрещи и да вдигне скандал. Но стис­на устни и кимна сдържано, когато момчетата покриха Холгер с един чаршаф, оставиха тялото да лежи в леглото и зачакаха пристигането на лекар, който да издаде смъртен акт. Микаел остана в апартамента. Съб­ра възглавниците от пода, отвори прозорците и вратата на балкона, седна на черния фотьойл до леглото и опита да помисли трезво. Не успя. В главата му беше твърде голяма каша. Сети се обаче за разпръснатите документи в антрето, които подмина на влизане.

Изправи се, отиде да ги събере и се зачете в тях, застанал прав до изтривалката. Макар че първоначално не разбра връзката, едно име веднага му се наби на очи. Петер Телебориан. Това беше психиатърът, написал фалшив доклад, след като дванайсетгодишната Лисбет отмъстила на баща си, като го замерила със запалителна бомба. Телебориан беше мъжът, който уж искал да се погрижи за Лисбет, да я излекува и да я върне към нормалния живот, но в действителност я измъчвал умишлено ден след ден, час след час, връзвал я с колани и я подлагал на сериозен тормоз. Защо, за бога, в антрето на Холгер имаше документи за този човек?

Щом ги прегледа, Микаел установи, че не съдържат нищо ново. Изглежда, бяха фотокопия на същите записки, които впоследствие бяха довели до присъдата на Петер Телебориан за тежки служебни нарушения и отнемането на лекарските му права. Но беше ясно, че документите не са свързани и последователни. Един свършваше по средата на изречението, втори продължаваше от друго място. Явно липсваше нещо. Дали останалите страници бяха в апартамента? Или някой ги беше изнесъл?

Микаел се зачуди дали да не претърси шкафовете и чекмеджетата. Реши да не пречи на полицейското разследване, което вероятно щеше да последва, и вместо това се обади на комисар Ян Бублански и му разказа за случилото се. После набра номера на отделението с повишена сигурност в затвор „Флудберя“. Вдигна човек на име Фред. Гласът му беше провлечен и арогантен. Микаел едва не изгуби самообладание, особено когато хвърли един поглед към леглото и видя очертанията на тялото под белия чаршаф. Но се овладя и обясни колкото се може по-авторитетно, че има смъртен случай в семейството на Саландер, при което най-накрая му разрешиха да говори с Лисбет.

Искаше му се да не му се бе налагало да води този разговор.