Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

38 Шведски благороднически семейства. – Б. пр.

* * *

Лисбет затвори, след което две фуражки я придружиха по дългия коридор обратно до килията ѝ. Тя изобщо не забелязваше дълбоката враждебност, която излъчваше лицето на надзирателя Фред Стрьомер. Не забелязваше и нищо от случващото се около нея и по никакъв начин не показваше какво чувства. Естествено, игнорира въпроса: „Някой умрял ли е?“. Дори не вдигна поглед. Просто продължи да върви, чувайки собствените си стъпки и дишане и нищо друго. Не разбра защо пазачите влязоха с нея в стаята. Естествено, оказа се, че искат да я дразнят. След случката с Бенито те се възползваха от всяка възможност да тровят живота ѝ и сега очевидно щяха за пореден път да претърсват килията ѝ. Не защото вярваха, че ще открият нещо, а защото това беше чудесен повод да разхвърлят всичко и да обърнат матрака на пода. Може би се надяваха, че тя ще избухне и ще могат наистина да ѝ дадат урок. Почти сполучиха. Но Лисбет стисна зъби и дори не ги погледна, докато излизаха.

Вдигна матрака от пода, седна на ръба на леглото и се съсредоточи върху казаното от Микаел. Мислеше за пластирите, които той беше отлепил от гърба на Холгер, за документите в антрето и за думите „Хилда фон“. Мислеше, но не можеше да разбере каква е връзката. Накрая се изправи, удари бюрото с юмрук и изрита гардероба и мивката.

В продължение на една замаяна секунда Лисбет изглеждаше готова да убие някого. Но отново се стегна и реши да кара поред. Първо трябва да научиш истината. После можеш да си отмъщаваш.

Глава 10

20 Юни

Криминален комисар Ян Бублански често се впускаше в дълги философски изложения. Този път обаче не продумваше. Беше облечен със синя риза, сиви ленени панталони и чифт обикновени мокасини. Часът беше 15,20, беше горещо и задушно, а екипът му бе работил здраво цял ден. Сега седяха в една от заседателните зали на петия етаж в полицейското управление на Бергсгатан.

На своята възраст Бублански се боеше от много неща. Но може би най-много се боеше от липсата на съмнение. Той беше вярващ мъж, който обаче не обичаше твърде силните убеждения и прекалено простите обяснения. Непрестанно излагаше контрааргументи и хипотези. Нищо не беше толкова безспорно, че да не може да бъде поставено под съмнение. Това му поведение водеше до известна мудност, но от друга страна го предпазваше от множество грешки. В момента изпитваше нужда да накара колегите си да се вразумят. Само че не знаеше откъде да започне.

В много отношения Бублански беше щастлив човек. Отскоро живееше с новата си партньорка, професор Фара Шариф, която – поне той така казваше – беше по-красива и умна, отколкото Бублански заслужаваше. Двамата тъкмо се бяха пренесли в тристаен апартамент до площад „Нюториет“ в Стокхолм. Бяха си взели лаб­радор, често ядяха навън и посещаваха изложби. Съще­временно обаче Бублански смяташе, че светът е полудял. Лъжите и глупостите се разпространяваха като никога преди. Демагозите и психопатите доминираха на политическата сцена, а предразсъдъците и нетолерантността тровеха света. Понякога това се отнасяше дори за иначе така разумната му работна група. Соня Мудиг – неговата най-приближена колежка – наистина сияеше като слънце и се носеха слухове, че е влюбена. Но това провокираше Йеркер Холмберг и Курт Свенсон, които постоянно я прекъсваха и се караха с нея. Не помагаше и това, че Аманда Флуд, най-младата в екипа, взимаше страната на Соня и като цяло се изказваше компетентно. Може би Свенсон и Холмберг чувстваха, че позицията им на старши авторитети беше застрашена. Бублански пробва да им се усмихне окуражително.

– Всъщност – каза Йеркер Холмберг.

– Дотук добре – отвърна Бублански.

– Всъщност не виждам защо някой би положил толкова усилия, за да убие един деветдесетгодишен мъж – продължи Йеркер.

– Осемдесетгодишен мъж – поправи го Бублански.

– Именно, осемдесетгодишен мъж, който почти не е излизал от апартамента си и явно, така или иначе, е можел да умре всеки момент.

– И все пак изглежда някой го е направил, нали? Соня, можеш ли да обобщиш с какво разполагаме до момента?

Соня, естествено, се усмихна. Действително грееше и дори на Бублански му се прииска тя да смекчи малко радостта си, ако ще просто за да има мир в къщата.

– На първо място с Лулу Магоро – каза Соня Мудиг.

– Не я ли обсъждахме достатъчно? – попита Курт Свенсон.

– Не, не сме – вметна Бублански доста остро. – Трябва да повторим и да резюмираме.