Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Разбирам. Ще погледна – каза Микаел.

– Стигаме до престъплението на Фария Кази, за което е била осъдена – продължи Аника и тъкмо щеше да започне да разказва, когато храната пристигна.

Двамата се разсеяха за момент, не само заради сервитьора и суетенето му с чиниите, ами и заради банда шумни младежи, тръгнали нагоре към Шинарвиксбериет37.

35 Неправителствена организация за автори, ангажирана със свободата на словото в Швеция и по света. – Б. пр.

36 Район в централен Стокхолм, който включва открити пространства и парк. – Б. пр.

37 Хълм, който се намира близо до брега на Ридарфиерден и е най-високата естествена точка в централен Стокхолм. – Б. пр.

* * *

Холгер Палмгрен лежеше и си мислеше за войната в Сирия и за всякакви други нещастия. За болката, която пробождаше бедрата му, за идиотския разговор, който проведе вчера, и за това колко ужасно жаден беше. Беше пил твърде малко вода, а в тази връзка не беше и ял, а оставаше още доста време, докато Лулу дойде и се погрижи за вечерните му ритуали, ако изобщо дойдеше.

Днес сякаш нищо не се получаваше. Телефоните му не работеха, а болногледачите не пристигаха. Даже Марита я нямаше никаква. Холгер просто си лежеше и се ядосваше, а всъщност трябваше да натисне алармения бутон. Той висеше на връвчица около шията му и макар че Холгер винаги се въздържаше да го използва, сега му се струваше, че наистина е време. Беше толкова жаден, че едва успяваше да разсъждава ясно. А беше и горещо. Цял ден никой не беше проветрявал. Никой не беше правил каквото и да е. Холгер отчаяно нададе ухо към стълбите. Това не беше ли асансьо­рът? Чуваше го постоянно. Хората идваха и си отиваха, но никой не спираше при него. Изруга и се завъртя в леглото. Измъчваше го какво ли не, но най-вече едно конкретно нещо. Вместо да звъни на професор Мартин Стейнберг, който със сигурност беше измамник, Холгер трябваше да се свърже с онази психоложка, която също се споменаваше в засекретените записки. Жената на име Хилда фон Кантерборг, за която пишеше, че е нарушила професионалната тайна и е разказала на майката на Лисбет за Регистъра. Ако изобщо някой можеше да му помогне, това беше тя, а не човекът, отговарял за целия проект! Ама че глупак, а и колко беше жаден! Замисли се дали да не повика помощ – да изкрещи с цяло гърло към стълбището. Може би някой от съседите щеше да го чуе. Но чакай... отново дочу стъпки, и то такива, които се приближаваха към апартамента. Това трябваше да е Лулу, неговата прекрасна Лулу.

– Здравей, здравей, разказвай как мина с мъжа от Ханинге. Как му беше името? – викна той с последни сили, когато чу Лулу да отваря и затваря вратата и да бърше обувките си в изтривалката.

Не получи отговор, освен това чу, че стъпките са по-леки и ритмични от тези на Лулу, но и по-твърди. Огледа се за нещо, с което да се защити. След миг обаче си отдъхна. В стаята влезе висока и слаба жена с черно поло и му се усмихна. Жената беше на шейсет, може би седемдесет години, имаше хубави, ясно изразени черти и изправена стойка. Погледът ѝ излъчваше внимание и топлина. В ръка държеше кафява чанта, която като че принадлежеше на друго, отминало време. В жената имаше някакво естествено достойнство, а усмивката ѝ беше изискана.

– Добър вечер, хер Палмгрен – каза тя. – Лулу много съжалява, че няма да може да дойде днес.

– Не е пострадала, нали?

– Не, не, възпрепятства я нещо лично, но не е сериозно – каза жената и Холгер изпита известно разочарование.

Усещаше още нещо, но не разбираше точно какво. Беше твърде замаян и жаден.

– Бихте ли могли да ми донесете чаша вода? – попита той.

– О, ей сегичка – отговори жената, точно както казваше старата му майка едно време.

Тя си сложи чифт найлонови ръкавици, излезе от стаята и се върна с две чаши. Водата го върна на земята. Холгер отпи с разтреперана ръка и почувства как светът отново се прояснява. Вдигна поглед към жената. Очите ѝ все още излъчваха топлина и нежност. Но не му се нравеха ръкавиците, както и косата ѝ. Беше твърде гъста и черна и не ѝ подхождаше. Да не би да носеше перука?

– Сега е по-добре, нали? – каза тя.

– Много по-добре! Работите по заместване в здравния център, така ли? – попита той.

– Понякога ме викат извънредно за нещо дребно. Но съм на седемдесет, така че не искат да ме безпокоят особено често – отговори жената и разкопча ризата му, която беше подгизнала от пот след дългия ден, прекаран в леглото.

Извади морфинов пластир от кафявата чанта, вдиг­на леглото му и почисти един участък от гърба му с памучен тампон. Движенията ѝ бяха прецизни и грижов­ни. Работеше умело, без съмнение. Той беше в доб­ри ръце. Нямаше и помен от непохватност като при другите му болногледачи. Но това накара Холгер да се почувства някак изоставен. Професионализмът ѝ сякаш го смаляваше.