Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Сигналите звучаха като корабна сирена в мъгливо време, като зов за помощ посред буря. Внезапно слушалката изпращя. Някой се канеше да отговори, а Фария замижа, заслуша се неспокойно към коридора и едва не затвори. Само че в същия миг чу гласа и името му и прошепна в отговор:

– Аз съм. Фария Кази.

– О – каза той.

– Не мога да говоря дълго.

– Слушам – продължи той.

Дори само гласът му бе достатъчен да се почувства, сякаш сърцето ѝ спира. Обмисли да го помоли да се обади в полицията, но не посмя. Каза само:

– Трябва да се среща с теб.

– Ще се радвам, ако можем да се видим – каза той.

Ще се радва! Фария едва успя да не закрещи.

– Не знам кога ще мога – отговори тя.

– Аз винаги съм си вкъщи. Живея под наем в малък апартамент на Упландсгатан. През повечето време чета или пиша. Ела, когато можеш – каза той и ѝ даде адрес и код за входната врата.

Тя изтри позвъняването, остави телефона обрат­но върху шкафа и излезе. Мина покрай всичките си роднини и познати и отиде в стаята си. Там също имаше хора. Помоли ги да излязат и те се подчиниха със смутени усмивки. Фария легна под завивките и реши на всяка цена да избяга. Така започна най-хубавият и най-лошият период в живота ѝ.

33 Един от каналите на Шведското национално радио, по който се излъчват новини, дебати и културни предавания. – Б. пр.

* * *

Малин и Микаел минаха покрай насядалата публика и щанда на входа и излязоха на слънце. Подминаха лодките при кея и се загледаха към хълма от другата страна на шосето. Дълго време не казаха нищо. Беше горещо. Микаел се беше отърсил от раздразнението, но Малин отново изглеждаше разсеяна.

– Това, което каза за слуха му, е интересно – рече той.

– Така ли?

Малин звучеше завеяно.

– Психологът Карл Сегер, онзи, който бил прострелян преди двайсет и пет години, е написал дисертация за влиянието на слуха върху самовъзприемането ни – продължи той.

Малин го погледна.

– Искаш да кажеш, че това може да е било заради Лео?

– Не знам. Но не ми звучи като обичайна тема за изследване. В какво се изразяваше свръхчувствителността на Лео?

– Ами понякога се случваше да сме на събрание и той да наостри уши, без да разбирам защо. Малко след това в стаята влизаше някой. Долавяше всичко по-рано от останалите и веднъж го попитах за това, а той просто махна с ръка. Но по-нататък... когато вече щях да напускам фирмата, Лео ми разказа, че цял живот се е измъчвал заради слуха си. В училище бил направо безнадежден.

– Мислех, че е бил отличникът на класа.

– Аз също. Но през първите години не можел да стои на едно място и все искал да излиза навън. Това много притеснявало учителите и ако Лео идвал от друго, по-обикновено семейство, сигурно е щял да бъде преместен в клас за деца със специални потребности или чисто и просто да бъде сметнат за проблемно дете. Само че бил Манхеймер, така че за него били положени всички възможни усилия. Открили, че слухът му е направо изключителен. Ето защо не понасял да стои в класната стая. Дори най-малкият звук или изшумоляване го смущавали. Решено било да получи частно образование у дома и именно тогава се превърнал в онова момче с IQ до небесата, за което си чел.

– Значи, никога не се е гордял със слуха си.

– Не останах с такова впечатление, но може би... не знам... може би едновременно се е срамувал и се е възползвал от дарбата си.

– Сигурно страшно го бива да подслушва.

– Онзи психолог писал ли е нещо за изключително развития слух?

– Може да се каже – отговори Микаел, – но още не съм се сдобил с дисертацията му. На друго място обаче пише, че качества, които през една епоха са полезни от еволюционна гледна точка, през друга могат да бъдат бреме. В тихите, праисторически гори ловците, които са имали най-добър слух, са се справяли най-добре и са имали най-големи шансове да се приберат вкъщи с храна за вечеря. В съвременните шумни, големи градове обаче същите тези хора могат да се чувстват претоварени и изгубени. Повече възприемат околния свят, отколкото участват в него.

– Така ли е написал: повече възприемат, отколкото участват?

– Мисля, че да.

– Тъжно.

– Защо го казваш?

– Това описва Лео с две думи. Той винаги е бил наб­людател.

– С изключение на онази седмица през декември.

– С изключение на нея. Подозираш, че има нещо гнило в онзи случаен изстрел в гората, нали?

Той долови любопитство в гласа ѝ и прие това за добър знак. Може би щеше да му разкаже какво толкова странно бе имало в срещата ѝ с Лео в офиса.