Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

* * *

Фария Кази седеше в килията си и скоро отново щяха да я разпитват, но не се страхуваше толкова, колкото си бе мислила. Вече два пъти не просто разказа за тормоза и агресията в отделението, ами успя и да излъже. Не беше толкова лесно. Полицаите не спираха да я питат за Саландер.

Какво е правила Лисбет вътре? Каква е била нейната роля в драмата? Фария искаше да изкрещи: „Тя ме спаси, а не Алвар Олсен!“. Но се придържаше към обещанието си. Вярваше, че така ще е най-добре за Лисбет. Кога за последно някой се бе застъпвал за нея? Не можа да си спомни и отново се замисли за онази сутрин у дома, когато брат ѝ Башир седеше до нея и бърникаше телефона си.

Денят беше красив. Слънцето грееше над забранения за нея външен свят. По това време отдавна бяха прекратили абонамента си за сутрешния вестник, а баща ѝ още по-отдавна бе спрял да пуска P133. Семейст­вото се беше откъснало от обществото.

Башир отпи от чая си и погледна към нея.

– Знаеш ли защо Камар се бави, а? – попита той.

Фария гледаше към улицата.

– Чуди се дали си курва. Курва ли си, Фария?

Тя отново не отговори. Никога не отговаряше на подобни въпроси.

– Някакъв малък боклук питаше за теб.

Този път Фария не можа да се сдържи.

– Кой?

– Едно момче, някакъв родоотстъпник от Дака – продължи Башир.

Тя може би трябваше да се ядоса. Джамал не беше родоотстъпник, а герой. Човек, който се бе борил за по-добър и демократичен Бангладеш. Но тя изпита единствено щастие, което всъщност не беше толкова странно. Бяха минали месеци, а спомените и чувствата избледняват, особено ако не сте правили друго, освен да се разходите заедно по улицата.

Тя самата мислеше за Джамал ден и нощ, в което нямаше нищо чудно. Все пак беше затворена в дома си и нямаше какво да прави. Той обаче беше свободен и сигурно постоянно ходеше на семинари и събрания. Спокойно можеше да е срещнал друга жена, много по-интересна от Фария. Но ето че сега, докато Башир бълваше обидите си, тя разбра, че Джамал иска да я види отново.

Това беше нещо голямо. По-голямо от всичко, което се случваше в нейния затворен свят, така че ѝ се прииска да се оттегли заедно с щастието си. Но остана нащрек. Дори намек за изчервяване можеше да я изложи на смъртна опасност. Дори най-простото нещо като леко заекване или нервен поглед можеше да я разобличи. Затова Фария продължи да се преструва.

– Кой? – каза тя. – Някакъв родоотстъпник? Въобще не ме интересува.

После се изправи и излезе. Едва по-късно осъзна грешката си. В стремежа си да звучи безразлично, Фария беше преиграла. Но в онзи момент ѝ се струваше, че е постигнала победа. След като се отърси от шока, тя се почувства по-целеустремена от всякога. Трябваше да се добере до телефон.

Това се превърна във фикс идея и сигурно си беше проличало отстрани. Башир и Ахмед я наблюдаваха още по-неуморимо и естествено, не забравяха ключовете или телефоните си. Дните минаваха, дойде октомври. Една събота вечер домът им се изпълни с ожив­ление. Мина известно време, преди Фария да разбере какво става. Отношенията им бяха охладнели до такава степен, че никой дори не я бе информирал, че семейс­твото празнува годежа ѝ. Но празненство беше силно казано, тъй като никой не изглеждаше особено щастлив. Камар не присъстваше, тъй като имаше проб­леми с визата. Липсваха и други хора, изпаднали в немилост, или такива, които се бяха отдалечили от вярата на братята. Празненството направи нарастващата изолация на семейството още по-видна. И все пак вниманието на Фария беше насочено към друго – лицата на гостите. Можеше ли някой от тях да ѝ помогне?

Фария отново не откри по-добър кандидат от Халил. Той беше на шестнайсет и през повечето време седеше встрани и я гледаше нервно. Едно време, когато живееха във Валхолмен и деляха една стая, двамата често лежаха будни до късно и си говореха, поне доколкото можеше да се говори с него. Тогава, малко след смърт­та на майка им, Халил още не беше започнал да тича с часове. Но вече беше специален. Беше мълчалив, най-много обичаше да шие и рисува и често казваше, че му липсвал домът – страна, от която нямаше как да има спомени.

Фария го погледна и се зачуди дали да не го помоли да ѝ помогне в бягството още сега, докато трае празненството. Но страшно се притесни, отиде в тоалетната и седна да се изпишка. Понеже нямаше какво друго да прави, а и защото бе свикнала постоянно да търси, Фария се огледа. Върху тъмносиньото шкафче лежеше телефон. Първоначално отказа да повярва, но това наистина беше мобилен телефон. При това не принадлежеше на някой от гостите, а на брат ѝ Ахмед. Веднага разпозна обожествяващата го снимка на екрана, на която Ахмед се хилеше, седнал на мотор, който дори не беше негов. Сърцето ѝ се разтуптя и тя опита да си спомни – беше го наблюдавала внимателно – как въвежда кода за отключване. Комбинацията приличаше на буквата „L“, може би едно, седем, осем, девет. Пробва. Не се получи. Опита друг вариант. Кодът отново беше грешен и Фария се изплаши. Какво щеше да стане, ако телефонът блокираше? Отвън се чуха стъпки и гласове. Чакаха ли я? По време на цялото празненство баща ѝ и братята ѝ я държаха под око, така че тя наистина трябваше да излезе на мига и да остави телефона, където си беше. Въпреки това пробва още една комбинация и през нея като че премина електрически ток. Телефонът се отключи. Визитната картичка на Джамал отдавна не ѝ трябваше, знаеше номера му не по-зле от собственото си име. Изплашена, Фария седна във ваната, защото това беше най-отдалеченото от вратата място. После позвъни.