Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Когато се върнаха, другите гости си бяха тръгнали. Небето просветляваше, а Лео стоеше на брега с буца в гърлото. Чу как издърпват лодката на брега и как Маделейн се приближава към него с несигурна походка. На връщане в таксито между двамата сякаш се издигна стена и Лео разбра точно какво ѝ е говорил Ивар в лодката. Девет дни по-късно Маделейн си събра багажа и го напусна. На двайсет и първи ноември същата година, когато над Стокхолм заваля сняг и страната бе обгърната от мрак, тя се сгоди за Ивар Йогрен.

Лео се разболя от нещо, което лекарят му описа като частична парализа.

Когато оздравя, той се върна на работа, изпъчи гърди и пожела щастие на Ивар, като го прегърна братски. Отиде на ергенското парти, и на сватбата, и поздравяваше дружелюбно Маделейн всеки път когато я видеше. Държеше се прилично всеки проклет ден и се преструваше, че между него и Ивар още от детство има приятелска връзка, която бе издържала на всички премеждия. Но тайно си мислеше съвсем други мисли. Планираше отмъщението си.

Ивар Йогрен, от своя страна, усещаше, че е постигнал едва частична победа. Лео Манхеймер все още беше заплаха и съперник за ръководния пост в борсовия посредник. Затова Ивар правеше планове как да го съсипе напълно.

* * *

Малин не каза нищо повече за срещата с Лео. Щом стигнаха до горната част на Хорнсгатан, тя спря, но Микаел не разбра защо. Беше твърде горещо и задушно, за да стоиш неподвижно на слънце. Но ето че се колебаеха, сякаш изчакваха нещо, докато хората ги подминаваха. В далечината се чу клаксон на автомобил. Малин се загледа надолу към площад „Марияториет“.

– Хей – каза тя. – Трябва да тръгвам.

Целуна го малко разсеяно и се втурна надолу по каменните стъпала към Хорнсгатан, след което се затича по „Марияториет“. Микаел остана на място, не по-малко озадачен от преди. После извади телефона си и се обади на Ерика Бергер, близката му приятелка и главен редактор на „Милениум“.

Обясни, че няколко дни няма да идва в редакцията. Това не беше голям проблем, тъй като тъкмо бяха пуснали юлския брой. Наближаваше Мидсомар и за пръв път от няколко години разполагаха с достатъчно средства да назначат двама заместващи журналисти за лятото, които да поемат част от работата.

– Звучиш мрачно. Случило ли се е нещо? – попита Ерика.

– Имало е сериозен побой в отделението на Лисбет във „Флудберя“.

– Ох! Кой е пострадал?

– Една гангстерка, доста неприятна история. Лисбет е била свидетел.

– Тя винаги успява да се измъкне.

– Да се надяваме. Слушай... Би ли могла да ми помогнеш с нещо?

– Разбира се, с какво?

– Можеш ли да помолиш някого в редакцията, най-добре Софи, да отиде в Държавния архив утре сутринта и да вземе църковните досиета на трима души, като пожелае да остане анонимна?

Микаел обясни за кои хора става дума и даде на Ерика личните им номера, които беше записал в телефона си.

– Старият Манхеймер – измърмори Ерика. – Той не е ли мъртъв?

– От шест години.

– Всъщност съм го срещнала няколко пъти като малка. Баща ми го познаваше бегло. Това с Лисбет ли е свързано?

– Възможно е – отговори той.

– По какъв начин?

– Всъщност не съм сигурен. Що за човек беше той?

– Манхеймер? Трудно ми е да кажа. Не бях много голяма. Но му се носеше славата на дърт мошеник. Въп­реки това съм го запомнила като мил човек. Питаше ме каква музика слушам. И свиреше добре с уста. Защо се интересуваш от него?

– Ще ти кажа по-късно – отвърна Микаел.

– Добре, както искаш – каза Ерика и заговори за предстоящия брой и доходите от реклами.

Микаел не я слушаше особено съсредоточено. Прик­лючи разговора доста внезапно и продължи нагоре по Белмансгатан. Подмина ресторант „Бишъпс Армс“, спусна се по калдъръмения хълм, влезе във входа, качи се до таванския си етаж, застана пред компютъра и поднови проучването, въоръжен с две бири „Пилзнер Урквел“. Съсредоточи се най-вече върху злощастния изстрел в Йостхамар, но не научи почти нищо ново. Винаги беше трудно, когато случаят е стар, знаеше го от опит.

Не съществуваха цифрови архиви, най-вече от съоб­ражения за поверителност, а правилата на Държавния архив бяха такива, че материалите от предварителните разследвания се разчистваха след период от пет години. Ето защо Микаел реши утре да отиде до областния съд в Упсала и да прегледа съдебната документация. После можеше да мине през полицейското управление или да посети някой стар, пенсиониран криминален инспектор, който евентуално още си спомня случая. Можеше и да изскочи нещо.