Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Започнахме огледа в един и четвърт. В два часа още не бяхме открили тялото на доктор Абел Санте. Бе странно и обезпокоително за всички участници в търсенето. Стана ми ясно, че господин Смит иска максимално да ни затрудни. Обикновено той захвърляше труповете, както хората хвърлят прочетен вестник. Какво си беше наумил господин Смит?

Парижките вестници очевидно бяха научили по някакъв начин, че претърсваме този малък парк. И в сутрешните издания искаха да поднесат на читателите си малко черва и кървища за закуска. Над главата ни като лешояди закръжиха тв хеликоптери. По улиците полицията разстави постове. Всичко бе наред, само дето все още нямахме жертва.

Тълпата зяпачи вече бе достигнала стотина, а беше два часът през нощта. Санди хвърли поглед натам.

— Идиотският фенклуб на господин Смит — изсумтя тя презрително. — О, времена! О, нрави! Цицерон го е казал, знаеш ли?

В два и половина пейджърът ми изчурулика. Звукът стресна Санди. В същия миг се обади и нейният. Двойно повикване. О, нрави, както казва Цицерон.

Бях получил факс или гласова поща. Сигурен бях, че това е Смит. Погледнах към Санди.

— Сега пък какво иска? — промърмори тя, поглеждайки ме изплашено. — Може пък и да е жена, а?

Санди вече натискаше копчетата да види своето съобщение, но аз успях преди нея. Факсът гласеше:

Пиърс,

Добре дошъл пак в света на истинската работа, на истинското преследване. Излъгах те. Това бе наказанието ти, че вярваш на всичко. Исках да те смутя, каквото и да означава това. Исках да ти напомня, че не можеш да ми имаш вяра, както и на никого другиго — нито дори на твоята приятелка госпожица Грийнбърг. Освен това не обичам французите. Ужасно ми хареса как ги измъчих тази нощ.

Бедният доктор Абел Санте се намира в парка „Бут Шомон“. Съвсем близо до храма. Кълна се! Обещавам.

Вярвай ми. Ха-ха! Нали това е чудатият звук, който вие, хуманоидите, издавате, когато се смеете? Самият аз не мога да го възпроизведа. Разбираш ли, аз никога не съм се смял.

Санди Грийнбърг клатеше глава и мърмореше проклятия. Тя също бе прочела съобщението си.

— Парк „Бут Шомон“ — повтори тя мястото, помисли малко и добави: — Казва, че не бива да ти имам вяра. Ха-ха! Не е ли това чудатият звук, който ние, хуманоидите, издаваме, когато се смеем?

Огромната оперативна група се носеше из нощния Париж, поела на североизток към парк „Бут Шомон“. Накъсаният вой на сирените действаше угнетяващо на нервите. Господин Смит продължаваше да държи Париж на нокти в тези ранни часове на денонощието.

— Сега той командва парада — казах аз на Санди, докато се носехме из пустите улици в синия ситроен, който бях взел под наем. Гумите издаваха пращящ шум по гладката повърхност на асфалта. Звукът като че ли подхождаше на всичко, което ставаше тази нощ. — Смит е на върха на славата си, независимо от това колко преходна може да се окаже. Това е неговият час, неговият звезден миг.

Английската инспекторка се намръщи.

— Томас, ти непрекъснато приписваш човешки емоции на Смит. Кога най-сетне ще си набиеш в главата, че всъщност търсим малко зелено човече ?

— Аз съм емпиричен следовател. Ще го повярвам само когато видя малко зелено човече с капеща от устата кръв.

Никой от двамата нито за миг не вярваше на тези „извънземни“ теории, обаче шегите за космически нашественици бяха станали част от черния хумор в това разследване. Просто някак си ни помагаше да вървим напред и ни подготвяше за чудовищната сцена, която скоро щеше да се открие пред нас.

Бе почти три часът, когато пристигнахме в „Бут Шомон“. Всъщност късният час за мен нямаше никакво значение. И бездруго не можех да спя.

Паркът беше пуст, но ярко осветен от уличните лампи, полицейските и военните прожектори. Бе паднала ниска синкава мъгла, но се виждаше достатъчно добре, за да продължим търсенето.

„Бут Шомон“ покриваше огромна площ земя и по размери бе горе-долу колкото Сентръл Парк в Ню Йорк. Някъде в средата на XIX век направили езеро в центъра на парка, захранвано от канала „Сен Мартен“. После издигнали планина от скали и в момента навсякъде из нея имаше пещери и водопади. Храсталаците и дърветата растяха нагъсто, така че труп лесно можеше да се скрие навсякъде.

Само след няколко минути ни се обадиха, че трупът бил намерен недалеч от мястото, откъдето бяхме влезли. Господин Смит бе престанал да си играе с нас. Засега.

Двамата със Санди слязохме от патрулната кола пред къщата на градинаря — близо до храма, и се заизкачвахме по стръмните каменни стъпала. Ченгетата и войниците наоколо не изглеждаха просто шокирани и потресени — те бяха уплашени. Зловещата гледка при намирането на тялото щеше да остане в главите им за цял живот. Като студент в Харвард бях чел „Белия дявол“ на Джон Уебстър. Издадената за първи път през седемнадесети век книжка бе препълнена с дяволи, демони и превръщащи се във вълци хора — всички те бяха човеци . Й според мен господин Смит беше човек — демон. От най-лошия вид.