Джеймс Патерсън: Целуни момичетата

Цели три седмици младият убиец не бе напускал разкошната петнайсетстайна къща на брега на морето. Можеше да чуе шепнещия прибой на Атлантическия океан, но нито веднъж не се изкуши да погледне към водата или към белия пясък на частния плаж, който се простираше на повече от сто метра по крайбрежието. Имаше твърде много неща, които трябваше да проучи, да изследва и да осъществи от скривалището си в ослепителната къща в Бока Ратон, построена в средиземноморски стил. Дни наред пулсът му не бе преставал да бие бясно.

В огромната къща живееха четирима души: Майкъл и Хана Пиърс и двете им дъщери. Убиецът следеше семейството отблизо и проникваше в най-интимните детайли от живота им. Харесваше всички дреболии от всекидневието им и най-вече изящната колекция от раковини на Хана, както и изработената от тиково дърво флота от всевъзможни платноходи, която висеше от тавана в една от гостните.

Наблюдаваше по-голямата дъщеря Коути ден и нощ. Тя учеше в гимназията „Сейнт Андрю“, където учеше и той. Беше ослепителна. Нямаше друго момиче в училището с подобна красота и интелигентност. Не сваляше поглед и от Кери Пиърс. Тя бе само на тринайсет години, но вече беше почти разцъфтяло дяволче.

Лесно се промъкна в тръбите на климатичната инсталация, макар че беше висок почти метър и осемдесет. Беше тънък като струна и още не бе започнал да едрее. Убиецът беше красив като първокурсник от скъп колеж.

В скривалището му бяха скътани няколко порноромана — супереротични съчинения, които бе открил по време на трескавите си пазарувания в Маями. Беше се пристрастил към „Историята на О“, „Ученички в Париж“ и „Посвещаване в похотта“. Не се разделяше и със своя револвер „Смит & Уесън“.

Влизаше и излизаше от къщата през прозореца на избата, чиято ключалка бе счупена. Понякога дори спеше долу зад стария, тихо бръмчащ хладилник „Уестингхаус“, където семейство Пиърс държеше допълнителни запаси от бира и безалкохолни напитки за галавечерите, които често завършваха с огньове, накладени на брега.

В интерес на истината през тази юнска нощ той се чувстваше малко по-различно от обикновено, но не си струваше да се притеснява. Нямаше проблеми. Привечер боядиса тялото си на широки ивици и петна във вишневочервено, оранжево и кадмиевожълто. Беше воин, беше ловец. Седеше сгушен с 22-калибровия си хромиран револвер, фенерчето и книгите, които усещаше само опипом, на тавана над спалнята на Коути. Точно върху нея, така да се каже.

Беше настъпила върховната нощ. Началото на всичко, което имаше някакъв смисъл в неговия живот.

Настани се удобно и започна да си препрочита любимите пасажи от „Ученички в Париж“. Джобното фенерче хвърляше бледа светлина върху страниците. Книгата определено възпламеняваше като динамит, но беше и голяма боза. Разказваше се за един „почтен“ френски адвокат, който плащал на миловидна директорка да го пуска да си прекарва нощите в баровски девически пансион. Историята беше пълна с евтини езикови номера: „среброконечният му шип“, „верният му жезъл“, „той напояваше с влагата си ненаситно жадните ученички“.

След известно време се измори да чете и хвърли поглед към ръчния си часовник. Време беше, почти три часът сутринта. Ръцете му трепереха, когато остави книгата настрана и надникна през кръстосаните пръчки на решетката.

С мъка задържа дъха си, когато зърна Коути в леглото. Предстоеше му най-истинското приключение. Точно както си го беше представял.

Една мисъл го облада с наслада. Моят истински живот ще започне след миг. Наистина ли ще направя това? Да, ще го направя!…

Той буквално бе живял в стените на дома на брега на океана. Скоро този кошмарен и необясним факт щеше да господства на първата страница на всеки вестник в Съединените щати. Вече едва издържаше в очакване да прочете в „Бока Ратон Нюз“:

Коути Пиърс дори спеше като най-красивото момиченце на света. Носеше огромна тениска с надпис „Буревестниците от Университета на Маями“, но тя се беше вдигнала нагоре и той можеше да види розовите копринени бикини отдолу.

Спеше по гръб, кръстосала загорелите си от слънцето крака. Нацупените й устни бяха леко отворени и образуваха съвсем мъничко „о“. От неговия наблюдателен пункт тя цялата му се струваше изтъкана от невинност и светлина.