Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Вашингтон, окръг Колумбия

Къщата на Крос беше само на двадесетина крачки от него. От близостта и от вида й Гари Сонежи усети как кожата му настръхва.

Къщата бе във викториански стил, измазана в бяло и изключително добре поддържана. Вгледан в нея от другата страна на Пета улица, Сонежи бавно оголи зъби в нещо, което можеше да мине и за усмивка. Прекрасно. Бе дошъл тук да убие Крос и семейството му.

Очите му бавно се местеха от прозорец на прозорец, запомняйки всичко: ослепително белите дантелени пердета, старото пиано на Крос на остъклената веранда, хвърчилото с образите на Батман и Робин, завързано на водосточната тръба на покрива. Хвърчилото на Деймън , помисли си той.

На два пъти успя да види бабата на Крос, бавно минаваща зад един от прозорците на долния етаж. Дългият и безсмислен живот на Нана Мама скоро щеше да приключи. От тази мисъл му стана по-добре. Изпитай радостта на всяка секунда — спри и помириши розите — напомни си Сонежи. — Опитай ги на вкус, изяж розите на Крос — цветове, стъбла, тръни .

Най-накрая пресече Пета улица, внимателно придържайки се към сенките. После потъна в гъстите храсталаци, преграждащи като стражи пътя към къщата. Пристъпвайки предпазливо, той се добра до боядисаната в бяло врата на мазето, която бе от едната страна на верандата, точно под кухнята. Бе заключена с огромен катинар, но той я отвори за броени секунди.

Беше в къщата на Крос!

Сонежи бе в мазето, а наличието на мазе говореше много за притежателя му. Вместо хиляди думи. А също и вместо хиляди съдебномедицински снимки. То бе пряко свързано с всичко, което щеше да се случи в близко бъдеще. Убийствата Крос !

Нямаше големи прозорци, но Сонежи реши да не рискува да пали осветлението. Вместо това си светна с фенерчето. Просто само да хвърли един поглед наоколо, да научи още някое и друго нещо за Крос и семейството му, да налее още масло в огъня на омразата си, ако това изобщо бе възможно.

Мазето бе пометено, както бе очаквал. Инструментите на Крос бяха прилежно подредени на дървено табло с гвоздеи. На една от куките до него висеше бейзболна шапка. Сонежи я нахлупи на главата си. За нищо на света не би могъл да се въздържи.

Пръстите му пробягаха през равните редици на сгънатото пране, подредено на дългата дървена маса. Почувства се по-близък на обреченото семейство. Презираше ги повече от всякога. Опипа сутиена на старицата, докосна малките боксерки на момчето. Чувстваше се пълен негодник и това ужасно му харесваше.

Сонежи протегна ръка по-нататък и извади малък червен пуловер. Ако съдеше по големината, сигурно беше на Джани, дъщеричката на Крос. Зарови лице в него и се опита да улови аромата на момиченцето. Предвкусваше убийството й и му се прииска и Крос да го види.

На куката, вързани до една стара и охлузена чанта, той видя чифт ръкавици и черни обувки, закачени за връзките им. Бяха на сина на Крос — Деймън, който сега вече трябва да е на девет години. Гари Сонежи си представи как му изтръгва сърцето от гърдите.

Най-сетне той изгаси фенерчето и седна сам-самичък в тъмното. Едно време той бе известен похитител и убиец. Сега отново щеше да стане такъв. Щеше да се завърне с такова отмъщение, от което всички щяха да изгубят ума и дума.

Кръстоса ръце в скута си и въздъхна. Бе изтъкал паяжината си безупречно.

Скоро Алекс Крос щеше да бъде мъртъв, а заедно с него и всички, които обичаше.

Лондон

Убиецът, който в момента тероризираше Европа, бе наречен господин Смит , без презиме. Така го бе нарекла бостънската преса и полицията от цял свят с готовност бе приела името. Той също го прие, както децата приемат имената, дадени от родителите им, независимо от това колко грандиозно, неловко или невзрачно звучат те.

Господин Смит? Така да бъде.

А всъщност той си имаше тръпка към имената. Помнеше ги без грешка. Имената на жертвите му бяха останали в съзнанието и сърцето му като пирографирани.

Първа и най-важна за него сред тях бе Изабела Кале. После дойдоха Стефани Микаела Апт, Урсула Дейвид, Робърт Майкъл Нийл и много, много други. Можеше да издекламира трите им имена отпред назад и отзад напред, като че ли ги помнеше за някаква състезание. И това бе билетът за него, защото това преследване бе състезание, нали?