Джеймс Патерсън: Котка и мишка

Известно време бе черната звезда на телевизията и вестниците в цялата страна. Е, сега отново щеше да стане. Беше сигурен в това. В края на краищата той бе най-добрият и това трябваше да му се признае.

Кръстосаните нишки на мерника бавно се изместиха встрани и се спряха на челото на Кристин Джонсън. Виж ти, виж ти! Каква красота, а?

Имаше много изразителни кафяви очи и широка усмивка, която оттук изглеждаше неподправена. Висока, привлекателна, с излъчване, внушаващо респект. Директорка на училище. До бузата й се поклащаха две-три измъкнали се от косата къдрици. Бе много лесно да се разбере какво вижда Крос в нея.

Каква прекрасна двойка бяха двамата и каква трагедия щеше да стане от тях… Какъв срам! Дори и след всичко преживяно, след толкова сълзи и мъки, Крос пак изглеждаше много добре — почти като Мохамед Али на върха на славата си. Усмивката му бе зашеметяваща.

Докато Кристин Джонсън се отдалечаваше към училището, Алекс Крос внезапно погледна към джипа на Сонежи.

Високият детектив като че ли гледаше точно към шофьорското място на колата. Право в очите на Сонежи.

Ами нека си гледа , каза си Сонежи. Нямаше от какво да се страхува, нямаше от какво да се безпокои. Знаеше какво прави. Изобщо не рискуваше. Поне не тук и не сега.

Всичко щеше да започне след няколко минути, но в съзнанието му това вече бе ставало стотици пъти. Оттук нататък той предварително знаеше всеки предстоящ ход чак до края.

Гари Сонежи запали джипа и го подкара към Юниън Стейшън. Сцената на бъдещото местопрестъпление, декорът на неговия бъдещ шедьовър.

— Мисли немислимото — промърмори тихо той на глас. — А след това направи немислимото.

След като звънецът иззвъня и повечето от децата вече бяха в класните стаи, Кристин Джонсън бавно се заразхожда из пустите коридори. Правеше това почти всяка сутрин и го смяташе за част от вътрешната си терапия. Човек понякога трябва да си прави такива терапии, а специално нейната с положителност биеше по резултатност бързото отскачане за едно кафе до близката кафетерия.

Коридорите бяха празни, приятно тихи и изрядно чисти, каквито според нея трябваше да бъдат във всяко едно добро училище. Преди време тя и учителите й сами бършеха и миеха подовете, но сега вече господин Гомес и един прислужник на име Лони Уокър правеха това два пъти седмично. Насочиш ли веднъж мислите на добрите хора в правилна посока, нататък е лесно да убедиш останалите, че едно училище трябва да е чисто и безопасно, и да ги накараш да помогнат. Човек повярва ли веднъж, че нещо хубаво може да стане, то често става.

Стените на коридорите бяха изпъстрени с живописни рисунки на децата и на хората им ставаше приятно от енергията и надеждата, които те излъчваха. Кристин ги разглеждаше всяка сутрин и винаги намираше нещо ново, някой по-различен ракурс, който радваше окото и стопляше душата й.

Тази сутрин тя се спря да разгледа една простичка, но разтърсваща именно с простотата си рисунка с пастели, изобразяваща момиченце, хванало за ръка мама и татко пред новия им дом. Лицата им бяха кръгли, с щастливи усмивки, излъчващи чувство на задоволство от постигнатата цел. Погледът й се плъзна по няколко други рисунки с надписи отдолу: „Нашият квартал“, „Нигерия“, „Китове“.

Днес обаче Кристин обикаляше коридорите по съвсем друга причина. Мислеше за съпруга си Джордж — как умря и защо. Искаше й се да може да го върне по някакъв начин, да седне и да поговори с него. Именно сега. Да го притисне към себе си поне още един път. О, боже, как й се искаше да поговори малко с него.

Бавно крачейки нататък, тя стигна до края на коридора — до стая 111, която бе светложълта и се наричаше „Масленицата“. Самите деца я бяха нарекли така — имената се сменяха всяка есен. В края на краищата това бе тяхно училище.

Кристин открехна вратата бавно и внимателно. Боби Шоу — учителката на втори клас, пишеше нещо на дъската. Погледът на Кристин се плъзна по редиците личица, на повечето от които бе изписано внимание. Между тях беше и Джани Крос. Загледана в нея, тя изведнъж усети, че се усмихва: момиченцето тъкмо говореше нещо на госпожица Шоу. Бе толкова жива и изразителна, толкова мила към всички. Много приличаше на баща си. Умен, чувствителен, хубав като грях.

Кристин тихо притвори вратата и продължи. Потънала в мислите си, по едно време тя си даде сметка, че се изкачва по стълбите към втория етаж. Дори и стените на стълбището бяха покрити с графити и ярко оцветени рисунки — плод на детското творчество. Това именно бе една от причините хлапетата да смятат, че това е „тяхното училище“. След като веднъж си разбрал, че нещо е „твое“, ти го пазиш, чувстваш го като част от себе си. Проста като фасул истина, но явно правителството във Вашингтон не можеше да я възприеме.