Джеймс Патерсън: Танцът на Невестулката

Джефри Шейфър, ослепително издокаран в син блейзър, раирана вратовръзка и тесни сиви панталони от „Х. Хънтсмън и синове“, излезе от къщата си в седем и половина сутринта и се качи в черния ягуар „XJ12“.

Подкара бавно автомобила назад, докато излезе от алеята, после настъпи газта. Лъскавата спортна кола се изстреля почти до деветдесет километра в час, преди да стигне до стопа на Кънектикът Авеню в богаташкия вашингтонски квартал „Калорама“.

Когато стигна до натовареното кръстовище, изобщо не спря. Натисна газта до край и ускори още повече.

Караше със сто и десет и мечтаеше да размаже ягуара в масивната каменна стена, която ограждаше пътя. Насочи автомобила по-близо до нея. Представи си челния сблъсък, видя го ясно в съзнанието си, почувства го.

В последната възможна секунда се опита да избегне смъртоносния удар. Рязко завъртя кормилото наляво. Спортната кола се завъртя по цялата ширина на улицата, гумите изсвириха, замириса силно на изгорял каучук.

Ягуарът бавно спря, обърнат в противоположната посока — срещу задаващите се коли. Клаксоните на всички превозни средства започнаха да свирят силно и продължително.

Шейфър дори не опита да си поеме дъх или да се успокои. Подкара бързо по улицата, като постоянно ускоряваше. Хвърли поглед към моста „Рок Крийк“ и направи два леви завоя, за да се озове на „Рок Крийк Паркуей“.

Лек вик на болка се откъсна от устните му. Беше неволен, бърз и неочакван. Миг на страх, на слабост.

Отново натисна до край педала на газта и двигателят изръмжа. Караше със сто и двайсет, после ускори до сто трийсет и пет. Заобикаляше на зигзаг движещите се бавно седани, спортни коли, един покрит със сажди камион.

Сега малцина му свиреха с клаксоните си. Някои от шофьорите просто бяха ужасени и изплашени до смърт.

Отби от „Рок Крийк Паркуей“ с осемдесет и пет километра в час и отново се изстреля напред.

В този час Пи стрийт бе още по-натоварена от „Паркуей“. Вашингтон тъкмо се събуждаше и се отправяше на работа.

Шейфър още виждаше примамливата каменна стена на Кънектикът Авеню. Съжали, че не се блъсна в нея. Започна да се оглежда за друга солидна бетонна преграда, нещо, в което да се удари силно.

Когато наближи кръговото кръстовище на „Дюпон Съркъл“, караше със сто трийсет и пет. Летеше неудържимо като сухоземна ракета. Светофарът светеше червено и две колони коли търпеливо чакаха.

„От тук няма измъкване — помисли си Шейфър. — Няма изход нито наляво, нито надясно.“

Не искаше да се блъсне в колона от десетина автомобила! Не можеше да свърши така — да приключи с живота си, — като се забие в някакъв прост шевролет каприз, хонда акорд или камион за доставки.

Рязко зави наляво и навлезе в платната на насрещното движение, колите се движеха право срещу него. Видя паникьосаните, невярващи лица зад прашните, мръсни стъкла. Клаксоните отново засвириха, трескава пищяща какофония на страха.

На следващия светофар мина на косъм между някакъв джип и една бетонобъркачка.

Продължи бързо по Ем стрийт, след това по Пенсилвания Авеню и се отправи към „Вашингтон Съркъл“. Университетската болница „Джордж Вашингтон“ бе право напред — идеален край?

Патрулната полицейска кола се появи изневиделица с надута сирена и мигаща лампа, които го подканяха да спре. Шейфър намали и отби встрани.

Полицаят хукна към ягуара му, поставил ръка на кобура си. Изглеждаше изплашен и несигурен.

— Слезте от колата, сър — каза полицаят властно. — Веднага слезте от колата.

Внезапно Шейфър се почувства напълно спокоен и невъзмутим. В тялото му не бе останала нито капка напрежение.

— Добре, добре. Слизам. Няма проблем.

— Знаете ли с каква скорост карахте? — попита полицаят ядосано, с почервеняло лице.

Шейфър забеляза, че ръката му е още на кобура с оръжието. Нацупи устни, сякаш обмисляше отговора си.

— Ами, бих казал към петдесет, господин полицай — каза той накрая. — Може би малко над позволеното.

После извади картата си за самоличност и я подаде на патрулния.

— Но не можете да ми направите нищо. Работя в британското посолство. Имам дипломатически имунитет.

Същата вечер, докато караше от работа към къщи, Джефри Шейфър започна да усеща, че отново губи контрол. Плашеше се от самия себе си. Целият му живот бе започнал да се върти около една въображаема игра, която играеше. Тя се казваше Четиримата конници . Той беше играчът, наречен Смъртта, Играта бе всичко за него, единствената част от живота му, която имаше смисъл.