Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

Момчето отстъпи леко назад. После се ухили и на един от предните му зъби грейна златна звезда.

— Няма ни’кви дрехи и лежи по гръб. Някой добре й го е ръгнал. Ясно, че е курва.

Сампсън огледа момчето, което бе на не повече от четиринайсет.

— Познаваш ли я?

— По дяволите, не! — Хлапакът се престори на засегнат. — Не познавам ни’кви курви, човече.

Момчето най-после си тръгна, погледна назад към нас още един-два пъти, като клатеше глава.

Ние със Сампсън отидохме при двамата униформени полицаи, които стояха до тялото. Очевидно чакаха подкрепление. В случая нас.

— Извикахте ли линейка? — попитах ги.

— Преди трийсет и пет минути — отвърна по-възрастният.

Сигурно и той беше под трийсет. Беше с набол мустак и се опитваше да си придаде вид, сякаш има опит с такива случаи.

— Ясно. — Кимнах с глава. — Намерихте ли някакви документи за самоличност наоколо?

— Никакви. Търсихме из храстите — отвърна по-младият. — А и тялото е една гледка… — Потеше се обилно и очевидно му се гадеше.

Сложих си латексови ръкавици и се наведох над трупа.

Изглеждаше между петнайсет и осемнайсетгодишна. Гърлото й бе прерязано от едното до другото ухо. Лицето й бе цялото накълцано. Също и ходилата й, което изглеждаше необичайно. Бе ръгана с нож повече от десет пъти — в гърдите и корема. Разтворих леко краката й.

Видях нещо, от което ми се повдигна. Металната дръжка едва се виждаше между краката й. Бях почти сигурен, че е нож и е забит дълбоко във влагалището й.

Сампсън се наведе и ме погледна.

— Какво мислиш, Алекс? Още една?

Поклатих глава, после свих рамене.

— Може би, но тази е наркоманка, Джон. Виж й ръцете и краката. Сигурно има следи от игли зад колената и в сгъвките на лакътя. Нашето момче обикновено не се занимава с наркоманки. Обаче убийството е много брутално. Типично в негов стил. Видя ли металната дръжка?

Сампсън кимна. Рядко нещо му убягваше.

— Дрехите — каза той. — Къде, по дяволите, са отишли? Трябва да намерим дрехите.

— Сигурно някой от квартала ги е свалил — каза младият униформен полицай. — Имало е доста суетене около трупа. Различават се стъпки от различни хора. Така става тук. Никой не го е грижа.

— Ние сме тук — казах му. — Нас ни е грижа. Грижа ни е за всички убити жени.

Джефри Шейфър се чувстваше толкова щастлив, че едва го прикриваше от семейството си. Трудно се сдържа да не се разсмее на глас, докато целуваше жена си, Люси, по бузата. Долови уханието на парфюма й — „Шанел №5“, после усети крехката сухота на устните й, когато я целуна повторно.

Стояха като статуи в елегантното преддверие на голямата къща в „Калорама“. Децата бяха извикани да си вземат довиждане с него.

Жена му, Люси Рийс — Къзинс по баща, бе с пепеляворуса коса и искрящи зелени очи, по-ярки от скъпоценните камъни в бижутата на Булгари и Спарк, които носеше винаги. Слаба, все още доста привлекателна за трийсет и седемте си години, тя бе учила две години в колежа „Нюнхъм“ в Кеймбридж, преди да се оженят. Четеше безполезни стихове и прекалено литературни романи и прекарваше повечето от свободното си време в също толкова безсмислени обеди, пазаруване с приятелки англичанки, посещения на мачове по поло или разходки с яхта. От време на време и Шейфър се качваше на яхтата. Той бе много добър моряк навремето.

Преди да се оженят, смяташе, че Люси си заслужава усилията да бъде спечелена — тя бе добър трофей, сигурно много мъже я възприемаха и сега по този начин. Е, можеха да получат слабия й кокалест задник и скучния, лишен от всякаква страст секс.

Шейфър вдигна на ръце четиригодишните близначки Триша и Ерика. И двете бяха точни копия на майка си. Би продал сестрите на цената на пощенска марка. Прегърна ги и се засмя като добър татко, на какъвто винаги се правеше.

После се ръкува сериозно с дванайсет годишния си син Робърт. В момента в семейството се водеше спор дали да изпратят Робърт в частно училище с пансион в Англия, например в Уинчестър, където бе учил дядо му. Шейфър стегнато козирува пред сина си. Някога полковник Джефри Шейфър бе войник. Само Робърт още помнеше тази част от биографията на баща си.

— Отивам само до Лондон за няколко дни, и то по работа, не на почивка. Няма да прекарвам вечерите си по баровете — обясни той на семейството си. Усмихна им се весело, точно както би трябвало.

— Опитай се и да се позабавляваш малко, докато си там, татко. Повесели се. Бог знае, че го заслужаваш — каза Робърт, говорейки с по-плътен глас, маниер, който бе придобил напоследък.