Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

Съжаляваше, че не бе оставил двойката латиноамериканци. Бе започнал да си представя разни фантазии с тях, спомняше си как изглеждаха на светлината на уличните лампи. Спомени за минали неща, нали така. Сети се за феноменалното начално изречение на Пруст: „Дълго време си лягах рано всяка вечер.“ Така бе и с Шейфър — преди да открие играта на игрите .

И тогава я видя — съвършена кафява богиня точно пред него, сякаш някой току-що му бе поднесъл прекрасен подарък. Вървеше сама, на около една пресечка от И стрийт, движеше се бързо и решително. Той веднага усети как пламва.

Хареса начина, по който се движеше тя, линията на дългите й крака, премереността на усилието.

Когато се доближи към нея, тя се огледа. Дали не търсеше такси? Възможно ли бе? Дали й трябваше?

Беше облечена в бледокремав костюм, лилава копринена риза, обувки с високи токове. Изглеждаше прекалено елегантна, за да отива в някой клуб. Имаше самоуверен вид.

Той бързо хвърли заровете и затаи дъх. Преброи числата. Сърцето му подскочи. Точно това бе играта на Конниците .

Тя му махаше с ръка да спре.

— Такси! — извика. — Такси! Свободен ли сте?

Той приближи колата до тротоара и тя направи три бързи, решителни крачки към него. Носеше лъскави сребристи обувки с високи токчета, които бяха просто очарователни. Отблизо бе още по-красива. Заслужаваше оценка девет и половина от десет.

Вратата на таксито се отвори и я скри от погледа му за секунда.

После Шейфър видя, че тя носи цветя, и се зачуди защо. Някакъв специален повод ли имаше тази вечер? Е, вече със сигурност имаше. Цветята бяха за собственото й погребение.

— О, толкова ви благодаря, че спряхте — каза тя задъхано, когато седна в таксито.

Той усети как жената си позволява да се отпусне, почувствала се в безопасност. Гласът й бе нежен, мил, земен, истински.

— На вашите услуги. — Шейфър се обърна и й се усмихна. — Между впрочем, аз съм Смъртта. Вие сте моята фантазия за този уикенд.

В понеделник сутрин обикновено работя в кухнята за бездомни към църквата „Сейнт Алтъни“ в „Саутийст“, където помагам като доброволец от шест години. Поемам смяната от шест до девет три пъти седмично.

Онази сутрин се чувствах неспокоен и нервен. Все още се отърсвах от случая с господин Смит, който ме бе отвел на един куп места по Източното крайбрежие, както и в Европа. Може би се нуждаех от истинска почивка, ваканция накъде далеч от Вашингтон.

Гледах обичайната опашка от мъже, жени и деца, които нямаха пари за храна. Бяха средно по петима на ред и колоната се простираше до втората пресечка на Дванайсета улица. Изглеждаше така тъжно, така несправедливо да има толкова много гладни хора във Вашингтон или толкова много, които се хранят само по веднъж дневно.

Бях започнал да помагам в кухнята още преди години заради жена ми, Мария. Тя беше социален работник, когато се запознахме. Мария бе некоронованата принцеса на „Сейнт Антъни“, всички я обичаха, а тя обичаше мен. После я убиха, застреляха я от минаваща кола недалеч от кухнята за бездомни. Бяхме женени от четири години и имахме две малки деца. Убиецът така и не бе открит и това все още ме измъчва. Може би то ме кара да се стремя да разрешавам всеки случай, по който работя, независимо колко малък е шансът.

В кухнята за бездомни аз трябва да следя никой да не се изнерви прекалено и да не причини нежелани неприятности по време на храненето. Висок съм метър и осемдесет и шест, тежа около деветдесет килограма и мога да въдворявам мир, ако и когато се наложи. Обикновено отстранявам проблема с няколко спокойно изречени думи и незаплашителни жестове. Повечето от тези хора идват тук, за да се нахранят, не да се бият или да създават проблеми.

Освен това сипвам фъстъчено масло и конфитюр на всеки, който иска допълнително от тях. Джими Мур, ирландецът, който ръководи социалната трапезария с много любов и достатъчно дисциплина, е твърдо убеден в ползата от фъстъченото масло и конфитюра. Някои от редовните посетители ме наричат Фъстъчения човек. Правят го от години.

— Не изглеждаш много добре днес — каза една ниска, набита жена, която идва в кухнята от година-две.

Знам, че се казва Лора, че е родена в Детройт и че има двама пораснали синове. Работела като икономка на Ем стрийт в Джорджтаун, но семейството решило, че е твърде стара за работата, и я уволнило със заплата за две-три седмици и няколко благодарности.

— Заслужаваш нещо по-добро. Заслужаваш мен — каза Лора и се засмя закачливо. — Какво ще кажеш?