Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

Но не и Нина.

Внимателно слязохме по спираловидното стълбище. Не посмяхме да докоснем износения дървен парапет. Забелязах отблясъците на фенери някъде напред и сам запалих своя.

Нина бе дълбоко навътре в мазето на изоставената къща. Поне някой си бе направил труда да огради терена с полицейска лента, за да запази сцената на местопрестъплението.

Видях тялото й — и веднага отместих очи.

Не беше заради това, че бе мъртва, а заради начина, по който бе убита. Опитах се да отвлека мислите и погледа си, докато се овладея.

Джером Търман беше там с екипа от „Бърза помощ“. Имаше и един патрулен офицер, вероятно този, който я бе разпознал. Нямаше съдебен лекар. Не беше необичайно за случаите на убийства в „Саутийст“ да не присъства съдебен лекар.

На пода край тялото имаше увехнали цветя. Съсредоточих се върху тях, още не можех да погледна Нина. Не приличаше на другите случаи на убити жени, но убиецът не следваше строг модел. Това бе един от проблемите, с които се сблъсквах. Това можеше да означава, че фантазията му продължава да се развива — че той не е престанал да измисля нови елементи в ужасяващата си история.

Забелязах късчетата фолио и целофан, с които бе покрит подът. Лъскавите неща привличат плъховете и те обичайно ги отнасят в дупките си. Цялото мазе бе потънало в паяжини.

Трябваше отново да погледна Нина. Налагаше се да я огледам по-внимателно.

— Аз съм детектив Алекс Крос. Нека я огледам по-отблизо — казах най-после на медицинския екип, млади мъж и жена. — Ще ми отнеме само няколко минути, после няма да ви преча.

— Другите детективи вече освободиха тялото — каза мъжът. Той бе много слаб с дълга мръсноруса коса. Не си направи труда да ме погледне. — Нека си довършим работата и да се махаме от тази мръсотия. Всичко наоколо е силно заразно и вони ужасно.

— Просто се отдръпнете — изръмжа Сампсън. — Ставай, преди да съм ти издърпал кокалестия задник.

Мъжът изруга, но стана и се отдръпна от тялото на Нина. Аз се приближих, опитах да се концентрирам и да действам професионално, напрегнах се да си спомня специфичните подробности, които бях събрал при другите убийства на жени в „Саутийст“. Търсех някаква връзка. Запитах се възможно ли е един човек да убива толкова много жени. Ако наистина бе така, това бе една от най-бруталните серии от убийства в историята.

Поех си дълбоко дъх и коленичих до тялото на Нина. Плъховете я бяха открили, виждах следите им, но убиецът бе нанесъл много по-тежки рани.

Изглеждаше, сякаш Нина е била пребита до смърт, с юмруци и навярно с ритници. Сигурно е била ударена повече от сто пъти. Рядко бях виждал такова издевателство над някого. Защо е трябвало да се случи? Тя бе само на трийсет и една години, майка на две деца, мила, талантлива, отдадена на работата си в „Сейнт Антъни“.

Чу се внезапен шум, като изстрел от пушка, някъде в сградата. Той отекна през стените на мазето. Мъжът и жената от „Бърза помощ“ подскочиха уплашено.

Останалите се засмяхме нервно. Знаех от какво точно бе звукът.

— Капани за плъхове — обясних на двамата медици. — Свиквайте.

Бях на сцената на местопрестъплението малко повече от два часа, много по-дълго, отколкото бих искал, всяка секунда там ми бе непоносима. Не можех да установя твърд модел за убийствата на неидентифицираните жени и убийството на Нина Чайлдс не ми помогна да постигна напредък. Защо я бе удрял толкова пъти и така брутално? Какво правеха там цветята? Възможно ли бе това да е дело на същия убиец?

Начинът, по който обикновено действам на сцената на местопрестъплението, е да се постарая да видя нещата от разстояние и в цялост. Трупът е отправната точка.

Със Сампсън обходихме цялата къща, мазето, после всеки етаж и дори се качихме на покрива. После обиколихме квартала. Никой не бе видял нищо необичайно, което всъщност не ни изненада.

Сега идваше най-лошата част. Двамата със Сампсън изоставихме печалната гледка и се отправихме към апартамента на Нина в „Бруклънд“, на изток от Католическия университет. Усещах, че работата пак ме засмуква, но не можех да направя нищо.

Бе непоносимо горещ ден, слънцето безжалостно приличаше над Вашингтон. Докато пътувахме, и двамата мълчахме замислени. Това, което ни предстоеше да направим, бе най-лошата страна от работата ни — да кажем на семейството за смъртта на любим човек. Не знаех как ще успея да го сторя този път.

Апартаментът на Нина бе в добре поддържана сграда от кафяви тухли на Мънроу стрийт. По прозорците имаше яркозелени сандъчета за цветя, в които цъфтяха миниатюрни жълти рози. Нищо лошо не би трябвало да се случи на човек, който живее тук. Всичко в тази сграда бе ярко и изпълнено с надежда, точно каквато бе самата Нина.