Джеймс Патерсън - Спасяването на света и други екстремни спортове

Идеята за „Максимум Райд“ идва от две по-стари мои книги — „Когато вятърът задуха“ и „Къща край езерото“, където също се появява героиня на име Макс, която избягва от доста страховитото Училище. Но приликите свършват до тук. Макс и останалите от бандата от „Максимум Райд“ нямат нищо общо с Макс и децата, описвани в предишните ми две книги. Също така, Франи и Кит не участват тук. Все пак се надявам приключението да ви хареса.

Американска централа на Айтексикон

Флорида, САЩ

— Скелетната структура на нашия нов свят беше подготвена изключително щателно — обяви Директора от големия телевизионен екран в конферентната зала. — Той има части по цялото земно кълбо. Най-сетне настъпва часът, в който ще ги свържем в едно цяло! И с това цяло ще положим началото на нашата „Ре-Еволюция“!

Телефонът в джоба на бялата престилка на Директора завибрира. Тя прекъсна речта си, повдигна вежди, извади го и прочете съобщението. Положението в Сграда 3 беше станало критично.

— Време е — рече и се обърна към свой колега извън екрана. — Запечатайте Сграда 3 и започнете повсеместно обгазяване вътре.

От другата страна на конферентната маса Роланд Тер Борщ се ухили. Джеб Бачълдър се направи, че не го забелязва, а Директора отново насочи вниманието си към камерата.

— Всичко е готово. Започваме план „Наполовина“ утре в седем-нула-нула часа. Както знаеш, Джеб, единственото несъвпадащо парченце от пъзела, единствената муха в супата, единствената издънка са твоите противни, неконтролируеми, жалки и непотребни летящи нелепици .

Тер Борщ кимна сериозно и стрелна Джеб с очи.

— Молбата ти беше да изчакаме до предварително зададената дата на годност на децата птици — продължи Директора напрегнато, — но това се превръща в непосилен лукс, независимо кога е тя. Премахнете тази спънка веднага , доктор Бачълдър. Ясна ли съм?

Джеб кимна.

— Напълно. Ще се погрижа за тях.

Директора не изглеждаше убедена.

— Искам доказателство, че децата птици са елиминирани до утре в седем-нула-нула или ще елиминираме теб — отсече тя. — Разбрано ли е?

— Да. — Джеб Бачълдър прочисти гърло. — Вече сме на позиция, Директоре. Просто трябва да им дам сигнал.

— Ами, дай го тогава — изръмжа Директора. — Държа, когато пристигнеш в Германия, вече да си приключил с това недоразумение. Иде знаменателен ден… зората на нова ера за човечеството… нямаме време за губене. Чака ни доста работа — трябва да намалим населението на света наполовина.

— Стига с проклетия клаксон! — сопнах се и потърках чело.

Ръч се дръпна от кормилото. Шофираше Зъба.

— Съжалявам — рече тя. — Просто ми е страшно забавно — все едно си правим купон.

Поклатих глава и се втренчих навън през прозореца на микробуса, като се опитвах да овладея раздразнението си.

Колосалният подвиг да се измъкнем от изключително зловещата и твърде смущаваща централа на „Айтекс“ във Флорида сякаш се беше случил вчера, а всъщност оттогава бяха изминали четири дни. Да, преди четири дни Гази и Иги взривиха дупка в стената на централата, за да можем да избягаме от поредната си адска тъмница.

И понеже сме си вманиачени да не изневеряваме на последователността , отново бягахме.

Но пък си имахме интересна нелетяща промяна на темпото: движехме се с автомобил. Мъдро решихме да заемем осемместен микробус, който явно беше служил като „кола на любовта“ през осемдесетте: всичко беше покрито с китеници, прозорците бяха затъмнени, а около номера имаше неонова лампа. Нея я махнахме на мига, тъй като се набиваше прекалено много на очи.

Както никога имаше достатъчно място за всички ни: моя милост (Макс), нашия шофьор Зъба, Иги, който се опитваше да ме убеди да поверим волана на него, нищо, че беше сляп , Ръч, на предната седалка до Зъба, която просто не можеше да се отлепи от клаксона, Газопровода (Гази) и Ейнджъл, моето мъниче.