Джеймс Патерсън - Спасяването на света и други екстремни спортове

Нито едно от лицата обаче не се беше удължило и покрило с козина и с несъразмерни кучешки зъби. Всички си оставаха човешки.

Изстреляхме се в нощта в съвършена формация като изтребители. В главата ми се въртеше един въпрос… Къде бяха изчезнали Заличителите?

— Беше гадно, но в същото време беше яко — каза Гази. — Почувствах се като „Сините ангели“ 3 3 „Сините ангели“ (the Blue Angels) — демонстрационната ескадрила на военноморския флот на САЩ. — Бел. прев. !

— Да, с уточнението, че „Сините ангели“ са изключително добре обезпечен, оборудван, обучен, нахранен и без съмнение блестящ от чистота екип първокласни военноморски пилоти — казах аз. — Докато ние сме шайка безпарични, необорудвани, полуграмотни, далеч не добре нахранени мърляви хибриди между хора и птици. Разбира се, с това изключение сме абсолютно еднакви.

Обаче разбирах какво има предвид. Колкото и да бях ядосана, че изобщо се стигна до това положение, и да ненавиждах мисълта, че отново сме бегълци, и колкото и уязвими да бяхме след последния ни скромен номер, усещането от това да летим в стегната формация, разперили широките си красиви и внушителни криле… беше невероятно.

Гази се усмихна колебливо — долавяше колко съм напрегната и не можеше да разбере дали се шегувам. Седнах, забучих сламката в една кутийка със сок, изсмуках съдържанието й, хвърлих я и изпих следващата.

Бяхме се скрили в планините около Тексас, близо до границата с Ме-хи-ко 4 4 „Мехико“ — начинът, по който мексиканците произнасят името на своята държава. — Бел. прев. , на дъното на един дълбок и много тесен каньон, който предлагаше завет от вятъра. Бяхме наклали и малък огън.

Не се бях ядосвала толкова много и за толкова дълго на Зъба от… ами, никога. Вярно, бях дала съгласието си за тъпата му идея, но сега, като се замислех, тя беше поне шест пъти по-тъпа, отколкото ми се беше сторила отначало.

— Хм-м — каза той, втренчен в лаптопа. — Навсякъде сме — в новините по телевизията, по вестниците, по радиото. Явно доста хора са успели да ни снимат.

— Виж ти! — обадих се аз. — Това обяснява звука на хеликоптери, който чухме.

— Добре ли си, Макс? — попита Ръч плахо.

Усмихнах й се почти убедително.

— Разбира се, миличка. Просто съм… уморена.

Не се сдържах и стрелнах Зъба с поглед.

Той вдигна очи.

— Днес имам сто двайсет и една хиляди посещения.

— Какво-о-о? Сериозно?

Толкова много хора го следяха? Та той едва пишеше!

— Да. Хората се организират и дори се опитват да намерят информация за нас.

Иги повдигна вежди.

— А ако Белите престилки ги спипат?

— За какво пишеш?

Признавам, че скоро не бях чела блога му. Бях твърде заета с оцеляването ни и други подобни дреболии.

— За нас. Опитвам се да подредя парчетата от пъзела. И се надявам някой да ни помогне да видим общата картина.

— Добра идея, Зъб — каза Ейнджъл и обърна другата страна на хотдога си към огъня. — Трябва да намерим връзки.

Какво искаше да каже с това?

Връзките са важни, Макс.

Добре дошъл обратно, Глас.

Толкова се стреснах от внезапната поява на Гласа, че подскочих и едва не паднах от каменната стена.

Инстинктивно пипнах слепоочието си, сякаш щях да почувствам как Гласа се носи под кожата ми подобно на река.

— Добре ли си? — пресегна се Иги и ме пипна по крачола. Беше усетил, че подскочих.

— Да — промърморих аз и се отдалечих от останалите. Усетих, че ме гледат, но нямах сили за обяснения.

Глас… Отдавна не ми беше досаждал — помислих.

Справяше се доста добре и без мен — отговори той.

Както и преди, не можех да преценя дали беше млад, или стар, мъжки или женски, човешки или механичен. На мига усетих шизофренията на чувствата си: част от мен беше ядосана, уязвена, подозрителна, обидена, докато друга беше завладяна от облекчението, че вече не съм толкова самотна.

Което беше тъпо. Живеех с петимата си най-добри приятели и с кучето. Те бяха семейството и животът ми. Как така се чувствах самотна?

Всички винаги сме самотни, Макс — каза Гласът, закачлив както обикновено. — Именно затова връзките са важни.

Пак ли си чел пожелания от картички? — помислих.

Излязох на входа на каньона и осъзнах, че на около три метра от мен скалната издатина свършва над далеч по-дълбок и голям каньон.

Връзките, Макс. Спомняш ли си съня си?

Повдигнах вежди. Нямах представа за какво говори.