Джеймс Патерсън - Спасяването на света и други екстремни спортове

— Дом! — каза Газопровода с потреперващ глас.

— Истински дом, по-хубав от последния — съгласи се и Ръч въодушевено. — Без възрастни, без училище и училищни униформи.

— Дом с двор с много трева — добави и Тото. — Втръсна ми от тези прашни камънаци.

Нима само аз исках да разбера какво се случва, какво ни бяха причинили и защо? Бяха готови да зарежат всичко, въпреки преживяното в последните месеци, така ли? Въпреки отвличането на Ейнджъл, Ню Йорк, тунелите на метрото, плажа, живота ни с Ан Уокър, онова училище…

Хм. Добре де. Признавам, може би се бяха поуморили от вечните страх, болка и хаос, но все пак…

— Иги? — опитах се да прикрия умолителната нотка в гласа си.

— Да видим… — започна той и вдигна длани, сякаш бяха везни. — Хм-м. От едната страна имаме непрекъснатото отчаяно истерично бягство, ден след ден, без никаква представа какво ще ни се случи и дали ще доживеем до следващото утро…

Повдигнах вежди — проумях какво ще бъде продължението.

— От другата е домът: скрито, безопасно място с уютно легло всяка вечер и спокойствие, място, където не се налага през пет минути да се борим за живота си…

— Добре, добре — казах аз. — Няма нужда да натякваш.

Впиха погледи в мен с очакване.

Какво му ставаше на Зъба? Защо ми правеше напук по този начин? Доскоро връзката помежду ни беше изключително силна, чувствах го като най-добрия си приятел във вселената, човека, на когото винаги можех да разчитам. Сега го погледнах и ме обзе усещането, че изобщо не го познавам.

Неохотно повдигнах едното си рамо.

— Както искате. Дом да бъде. Щом това е желанието ви…

Еуфоричните им викове ме накараха да се почувствам още по-зле.

— Аз няма да се откажа от мисията.

Произнесох го достатъчно силно, така че Зъба — на няколко метра от нас — да ме чуе.

Намирахме се едва на две хиляди и четиристотин метра височина във въздуха, но беше доста студено, вероятно под нулата. Очите ми непрекъснато сълзяха от вятъра.

— Знам.

— Това е пълна глупост — казах.

Под мен река Пекос се виеше като тънка лъскава змия през западните предели на Тексас.

— Надеждите и мечтите им не са глупост — отвърна Зъба.

По бузите ми изби руменина.

— Нямах това предвид — изръмжах. — Просто… Тръгнахме в някаква посока, а сега се отказваме да я следваме. Един ден се очаква от мен да спася света, на следващия оглеждам къщи за продан. Не разбирам. Плюс това благодарение на твоя план не можем дори да се изплюем, без някой да ни забележи и да ни разпознае. С кой акъл се съгласих на това!

Зъба отвори уста, но го прекъснах:

— Плюс това в момента малките са поверени на грижата на слепец и говорещо куче. Явно съм полудяла! Така де, повече от обичайното. Връщам се.

Свих едното си крило, готова да опиша широк кръг и да поема обратно, но Зъба се вклини пред мен с каменно лице.

— Обеща! — каза той за мое удивление. — Каза, че ще огледаме набързо наоколо и ще потърсим подходящо място.

Продължавах да се чумеря. Мислено се поблагодарих, че никой не ми беше правил забележката как от това така лицето ми погрознява.

— Остави техните взривове, глобални затопляния и замърсявания — продължи той. — Ти, аз и другите ще си намерим някое безопасно местенце. Ще се появим отново, когато всички останали вече са изчезнали и играта им на световно господство е приключила.

Напоследък определено беше станал доста приказлив.

— Чудесен план! Само дето тогава няма да ни е възможно да излизаме, защото слънцето ще ни изпържи поради липсата на озонов слой — рекох ядосано. — Ще трябва да живуркаме дълбоко във влажните пещери и да се храним с белезникави буболечки, тъй като всичко останало, което има някакъв вкус , ще е наблъскано с живак, радиация или нещо подобно!

На лицето на Зъба се изписа познатият ми израз на сдържано търпение и това, разбира се, накара чашата ми да прелее.

— Няма да има телевизия и радио, тъй като всички хора ще са мъртви ! — Бях набрала инерция. — И единственото ни забавление ще бъде изпълнението на песента на Гази за запека! Няма да има увеселителни паркове, музеи, зоопаркове, библиотеки и удобни обувки! Ще бъдем като пещерни хора и ще се опитваме да си съшием дрехи от растителни влакна. Няма да имаме нищо! Нищо! И всичко това само защото ти и малките искате да се излежавате в някой удобен фотьойл в най-важния момент от историята!

На устата ми беше излязла пяна.

Зъба ме погледна.

— Може би не е лошо да те запишем на курс по плетене. За по-късно, когато дойде ред на растителните влакна.