Джеймс Патерсън: Игра на криеница

Вече бях хвърлила двайсетачката на шофьора и подскачах нервно като последното детенце на опашката за тоалетната в някоя забавачка, когато таксито ми най-после спря срещу хотел „Дъдсън“ на Западна петдесет и осма улица. Изобщо не изчаках да ми върне ресто, но затова пък някакъв експресен автобус насмалко да ме отнесе, докато слизах на пряката и на бегом пресякох Осмо Авеню.

Отказах дори да погледна айфона, който напираше да изскочи от джоба на жакета ми. В тая лудница — абсолютно запълнен работен ден плюс плановете за партито на всички партита довечера — по-странно щеше да е да не звъни.

На ъгъла в ушите ме блъсна звук, който дори по манхатънските стандарти минаваше за оглушителен.

Пневматичен чук? Пилононабивачка?

Не, разбира се , рекох си, след като видях как клекналият на тротоара чернокож хлапак изпълнява барабанно соло на празна кофа от гипсово лепило.

За мой късмет по периферията на насъбралите се зяпачи мярнах и Ейдан Бек — човека, с когото имах среща през обедната ми почивка.

Без каквито и да било увертюри хванах под ръка русия небрежно-елегантен млад мъж и го въвлякох в шикозния „Хъдсън“. На върха на осветения с неон ескалатор, зад рецепцията от карарски мрамор, ни чакаше портиер с вид на щастлив бляскав участник в „Училищен мюзикъл“.

— Добър ден. Обадих се преди двайсет минути — рекох. — Аз съм госпожа Смит. А този е господин Смит. Нужна ни е стая с голяма спалня. Подовото покритие и изгледът са без значение. Плащам в брой. И страшно бързам.

Служителят отбеляза с привидно одобрение потта по лицето ми и контраста между сексапилния ми работен тоалет и избелелите дънки и велуреното сако на много по-младия ми придружител.

— Ами да ви отведа до стаята ви в такъв случай — предложи супер бодрият портиер, без да му мигне окото.

Когато час по-късно излязох с Ейдан от хотела, ме блъсна вълна студен въздух. Забелязах как пролетната нюйоркска светлина се отразява от близките синкави кули на Таим Уорнър Сентър. И се засмях при мисълта, че дъщеря ми Ема ги е кръстила „най-голямата врата за американски футбол на света“.

Изгледах Ейдан и се запитах дали онова, което току-що сторихме, е правилно. Но пък какво значение има, рекох си. И попих ъгълчетата на очите си с ръкава на шлифера ми — имитация на „Бърбъри“. Така или иначе, вече свърши.

— Страхотен беше. Най-сериозно ти казвам — рекох му и с целувка по бузата му подадох плика.

Той ми отвърна с кратък театрален поклон и пъхна хилядарката във вътрешния джоб на велуреното си яке.

— Това ми е занаятът, Нина Блум — каза, махна с ръка и си замина.

— За теб съм госпожа Смит — провикнах се към гърба му, докато спирах таксито, което да ме върне на работното ми място.

— Окей, мамо. Вече можеш да отвориш очи.

Отворих ги.

Дъщеря ми Ема стоеше пред мен в уютния ни апартамент в манхатънския квартал „Търтъл Бей“, накиприла се в роклята за партито по случай шестнайсетия й рожден ден. Сърцето ми се разтопи при вида на сияйната й кожа и абаносовите й коси над черния копринен тоалет без ръкави и за втори път през този ден се разплаках.

Как е възможно това вълшебно ефимерно същество да се е пръкнало от мен? Абсолютна, невероятна, зашеметяваща красавица.

— Никак не е зле — рекох и в същото време събирах сълзи в шепите си.

Но нещата, разбира се, не опираха единствено до красотата на Ема. А до това, че и страшно се гордеех с нея. Когато стана на осем, почти на майтап я накарах да кандидатства в „Бриърли“ — най-престижното девическо училище в Манхатън. А те не само че я приеха, ами й предложиха и почти пълна стипендия.

В началото се чувстваше съвсем чужда, но благодарение на чара, интелигентността и силната си воля устиска и сега бе сред най-популярните и обичани деца в училището.

Най-важното е, че не само аз си мислех така. На рождения ден на своя съученичка така беше впечатлила една майка с любовта си към историята на изкуството, че въпросната видна фигура на хайлайфа и член на борда на Музея на модерното изкуство, която не си знаеше парите, сама се натисна да използва връзките си да вкара Ем в университета „Браун“. Не че Ем не би влязла и без нейна помощ де.

За да покрия разноските по предстоящото тази вечер парти за 120 души в „Блу Ноут“ в Гринуич Вилидж, сигурно щеше да ми се наложи да ипотекирам двустайния ни апартамент, но не ми пукаше. Като млада самотна майка, на практика и аз съзрявах едновременно с Ем. Тя беше сърцето ми и напълно заслужаваше днешния празник.