Джеймс Патерсън: Игра на криеница

Китарите на „Каре“ издрънчаха палаво в мига, в който на лицето на най-добрата ми приятелка Морийн се появи изражение на повишен интерес. Симпатичната Морийн, с която бяхме настанени в една стая и с която сме капитани на университетския отбор по софтбол, явно беше навита. Навит бе и Големия Майк, нейното гадже, ако можеше да се съди по ентусиазираното му кимане. При това интересно предложение дори ученолюбивата ни, поначало песимистично настроена и изгоряла от слънцето наша дружка Кейти откъсна очи от книжката си.

— Дженийн? — попита Алекс, а приятелите ни ме изгледаха с безмълвно уважение.

Съмнителното решение зависеше изцяло от мен.

Свих тревожно устни, забила поглед между пръстите на краката си в покрития с пясък под на бара.

След което и на моето лице се появи палава усмивка и забелих очи.

— Ммм… категорично да!

Бойните ни викове, плясканията на длани във въздуха и веселите удари с юмруци по поръсената с пясък маса накараха всички посетители на бара да се извърнат.

— Шот! Шот! Шот! — заскандираха Майк и Алекс и сервитьорката се отправи чевръсто да ги донесе.

Като човек с чувство за отговорност, почти пълна отличничка със среден успех 3,90 от 4,00 възможни по английска филология и изявена университетска спортистка, съвсем ясно си давах сметка колко опасна следобедна закуска представлява една смес от водка с желатин. Но пък, от друга страна, си имах и извинение. По-точно казано, четири такива на брой.

Бях студентка. Намирах се в Кий Уест. Пролетната ваканция през 1992-ра бе съвсем в края си. И само преди три дни бях навършила двайсет и една, тоест можех законно да пия.

Въпреки всичко, както се смеех и наблюдавах през оживения весел бар безкрайната синева на залива, изпитах и съвсем слабо притеснение, съмнение дали не насилвам късмета си.

Но и то изчезна напълно, щом Маги се върна с поръчката ни.

А ние направихме онова, което правехме всеки път. Вдигнахме картонените си чашки, чукнахме се и изревахме с все сила: „Купонясвай до скапване!“.

Случи ми се веднъж да гледам на видео цунамито в Индийския океан през 2004 г. Записът бил направен в някакъв морски курорт в Шри Ланка и на него се вижда как с изненадващото отдръпване на океана на плажа се появява група туристи да видят какво става.

Не откъсваш очи от екрана, понеже знаеш, че оттеглящата се вода всъщност вече се връща, за да ги убие, но най-силно те покъртва не друго, а тоталната им наивност. Усещането им, че са в безопасност, макар че в действителност изживяват пред теб последните мигове от живота си.

Същото гадно чувство ме обзема и когато си спомня какво се случи след това.

И все още си внушавам, че съм в безопасност.

Което може и да е най-голямата ми заблуда.

Няколко часа по-късно водките с желе бяха упражнили влиянието си, че и отгоре. Към седем и половина вечерта с приятелите ми се бяхме озовали насред претъпкания площад „Малъри“, където се провежда световноизвестното пияно празнуване на залеза на открито. Студената бира се лискаше и прилепваше пръстите на краката към джапанките ни, а златистият ни последен залез топлеше раменете ни. Кейти и Морийн бяха вдясно от мен. Алекс и приятелят му Майк — защитник от втора линия в „Гейтърс“ — се намираха вляво, вкупом се бяхме прегърнали през раменете и пеехме „Could You Be Loved“ c жар, достоен за самия Боб Марли.

Танцувах по капела, горнище от бански и карго шорти пред свирещата на открито реге банда. Бях пияна до козирката, хилех се истерично, чело о чело с приятелите ми, а чувството от бара на плажа се възвърна — при това яко, сякаш на стероиди. Нищо не ми липсваше. Бях млада, хубава, безгрижна, прегърнала онези, които обичам, и обичана от тях. За един неуловим миг буквално изпаднах в екстаз от щастие, че съм жива.

Но той трая само частица от секундата.

После се изпари.

Когато се събудих, евтиният хотелски часовник показваше 2:23 ч. след полунощ. И като се обърнах в тясната тъмна стая, първото, което ми направи впечатление, бе отсъствието на Алекс. Прерових набързо последните си объркани спомени. Сетих се, че след залез-слънце ходихме в някакъв клуб с мощна техно музика, Алекс с някаква намерена не знам къде сламена каубойска шапка, Алекс танцува до мен под звуците на „Vogue“ на Мадона.

Нищо друго. Следващите часове — как съм се прибрала в хотела — тънеха в непрогледна алкохолна мъгла… пълна загадка.

Гледах възглавницата, на която трябваше да е Алекс, а в това време топка паника взе да прогаря стомашната ми лигавица като изпита на екс водка.