Джеймс Патерсън - Игра на криеница

Щом стигнах до плажа, се свлякох на колене върху пясъка. Наоколо нямаше никой друг, освен тъмния океан и осяното със звезди небе. Вперила поглед в черните води, си спомних как на деветгодишна възраст насмалко да се удавя в Оушън Сити. Добре че баща ми ме измъкна от мъртвото вълнение.

Дишах жадно нощния въздух и слушах плясъка на вълните, но се чувствах по-самотна и отчаяна от всякога.

Този път нямаше да има кой да ме спаси.

На десетина метра вдясно от мен забелязах едър бетонен репер с формата на шамандура: Най-южната точка на континенталната граница на САЩ и Куба — 145 км

Седях с разнебитена душа и сигурно щях да се опитам да преплувам тези 145 километра, ако не бях напипала нещо крайно интересно в джоба на шортите ми.

У мен бяха ключовете от колата на Алекс.

От любимия му шевролет камаро модел Z28, с който ни докара дотук от Флорида Юнивърсити в Гейнсвил. Неговото „бейби“, както му викаше, изкарано с цената на пет лета потене в паркоустройствения бизнес на баща му. Аз пък бях се потила четири учебни години да избутам тъпия му череп на футболист през бакалавърската програма по медицина, така че съзрях веднага определена забележителна логика в идеята вместо да плувам, да се развея с аеродинамичното му червено возило. Разбитото ми сърце направо я възприе като блестяща мисъл.

Така че още по-бързо пробягах обратно разстоянието до паркинга на хотела. И след като изхвърлих една от чантите на мръсницата Морийн през прозореца, се изправих на педала на газта така, сякаш стартирах от поул позишън на Петстотинте мили на Индианаполис.

После направих точно това, което би сторило всяко уважаващо себе си самоубийствено настроено, наскоро осиротяло и понастоящем мамено двайсет и една годишно момиче.

Надух оборотите и чак тогава включих на скорост, та излетях с камарото на гаджето от паркинга сред облак черен дим от гумите.

След няколко взети с приплъзване завоя стигнах до чист крайбрежен път и подкарах камарото както си следва — сиреч сякаш съм го откраднала. Че натисках до дупка газта е меко казано; насмалко да продъня с педала старателно изчистения с прахосмукачка под.

Пет цяло и седем литровият V-образен двигател изви гладно, демонично — прелюдия към хевиметъл изпълнение.

„Crazy Train“ рекох си и гърбът ми залепна на облегалката. Или пък „Highway to Hell“?

Паркираните коли се размазваха покрай мен с оня звук „бъз-бъз-бъз“, който се чува от телевизора, когато предават състезанията от серията НАСКАР.

Напънах се да реша кое най-много ми се ще да разбия в този момент: гордостта на Алекс или себе си. Мисълта да сложа край на абсолютно безсмисления си живот страшно ме изкушаваше. Така както седях без предпазен колан, животът представляваше една болка, затова най-сериозно разсъждавах дали да не приключа своя колкото се може по-гадно и грозно.

Скоростомерът наближаваше сто и шейсет и задницата на камарото започна да се надига като самолет преди излитане. И точно в този миг мярнах някакво движение по тъмния плаж от дясната ми страна.

Присвих очи през предното стъкло да видя какво е. Нещо дребно, размазано, тичащо. Заек?

Не, установих, както се приближавах на висока скорост. Беше куче, с червена триъгълна кърпа около врата. Разпознах пльосващото се по корем коли от бара в същия миг, в който то, като самонасочваща се ракета, промени курса си и изскочи на крайбрежния път.

Право пред колата.

Мигновено, инстинктивно набих спирачките и навих волана надясно, че да го избегна. Колата се изпълни с писъка на изпаряващи се гуми и задницата занесе наляво, сякаш се намираше върху лед. Опитах се да изправя, но изглежда, свръх компенсирах, при което колата изведнъж смени посоката и се завъртя с провлачващи се гуми обратно на часовниковата стрелка. Ужас!

Изгубила бях напълно контрол върху автомобила. Главата ми се удари в облегалката силно, безпомощно, като че се возех на някоя панаирджийска въртяща се чаена чаша. Спрях да дишам, след като дясната задна част на колата почна да се надига. Но вместо да се преобърне, колата се извъртя на 180 градуса и продължи да се върти. Едва когато стигна до 360 градуса, забелязах как нещо изведнъж нарасна пред очите ми.

И изпищях.

Осветен от блуждаещите ми фарове, сякаш появил се по заповед на някакъв фокусник, на шосето стоеше собственикът на кучето — рокерът от бара със сивата сплетена коса.

Последното, което си спомням, бе, че взех да помпам неистово спирачките, а в това време пъпките от долната страна на волана барабаняха болезнено по пръстите ми.