Джеймс Патерсън: Игра на криеница

Да не му е призляло? — запитах се замаяна. Да не е припаднал някъде? Или нещо още по-лошо?

И както лежах и дишах бързо в мрака, вдървена от нерешителност какво да предприема по-нататък, чух шум.

От банята вдясно зад гърба ми се разнесе кикот. Извъртях се, надигнах се на лакът и проточих врат да погледна през процепа на леко открехнатата врата.

И видях облегналия се на мивката Алекс, озарен от странна слаба светлина. После чух нов кикот и пред него се появи най-добрата ми приятелка Морийн със свещ в ръка.

В началото, след като Морийн остави свещта върху плота и двамата взеха да се целуват, сериозно си помислих, че още спя и имам кошмар. Но после чух как Морийн изстена. Осъзнах, че всъщност съм страшно будна, а ужасът от видяното се стовари върху ми като астероид върху континент. Най-ужасното нещо, което би могло да стане — не само според мен, но и според всеки друг.

Събрали се бяха гаджето ми и най-добрата ми приятелка.

Заляха ме парализиращи вълни от гняв, ужас и отвращение. И как не? Та нали пред широко изцъклените ми очи се развиваше класическата открай време изневяра.

И пак чух как Морийн изстена, когато Алекс взе да съблича тениската й.

После вратата на банята се затвори с тихо предпазливо щракане и те изчезнаха от полезрението ми.

И както мигах срещу затворената врата, в съзнанието ми изскочи цитатът от Т. С. Елиът, който обсъждахме в последния ни час по съвременна поезия:

Или стенейки, помислих си и пак се извърнах да погледна часовника: 2:26.

Ако Алекс, който учеше за бакалавър по медицина, не беше толкова зает в момента, вероятно щеше да отбележи: Часът на смъртта на моята любима.

Аз обаче не станах с писък. Нито потърсих нещо тежко, с което да се развихря, след като нахлуех през вратата.

Сега, като си помисля, сигурно точно така е трябвало да постъпя.

Но аз реших, че не е моментът да ги безпокоя. Просто станах от леглото.

Грабнах якето си, изнизах се на бос крак от стаята и затворих вратата след себе си също така тихо и предпазливо.

Изчаках да изляза и от фоайето на хотела, преди да започна да тичам. След около минута взех да спринтирам. Дишах тежко, пъшках по средата на абсолютно непрогледната улица и се потях като маратонец, като звезда в екшън филм, бягаща от надвисналата ядрена експлозия.

А пък и бързо бягах. Високата блондинка с дългите крайници Морийн заемаше в отбора по софтбол позицията на питчер, на подаващия топката. Ниската набита Кейти беше кечър и клечеше насреща й да я лови. А аз бях мускулестата, зла и пъргава нападателка с бухалката, способна да отправи топката по линията към трета база и светкавично да стигне до първата.

И в този момент изстисквах докрай бегаческите си сили, за да се отдалеча максимално от видяното.

Понеже онова, на което бях станала свидетел, не беше просто двоякото скъсване на всички връзки и с гаджето ми, и с най-добрата ми приятелка.

А по-скоро съответстваше на пословичната последна капка.

Баща ми, служител на щатската пътна полиция в Мериланд, загина при изпълнение на служебния си дълг, когато бях единайсетгодишна. Всеки смята баща си за специална личност, разбира се, но моят наистина бе изключително специален човек. Извънредно добър, дълбоко морален, а и природно надарен слушател, той привличаше към себе си всеки нуждаещ се от утеха и съвет, бил той колега, съсед, пощенски раздавач или абсолютно непознат.

Което направи още по-съсипваща неочакваната вест за смъртта му. А тя прекъсна нещо дълбоко, фундаментално и у мама и едновремешната силно религиозна въздържателка се пропи. Качи близо четирийсет кила и престана да се грижи за себе си. И всичко приключи през пролетта, когато бях втори курс в университета: с помощта на градински маркуч тя се самоуби в стария пикап на баща ми.

Морийн и Алекс ме поддържаха непрестанно през цялото мамино погребение. И тъй като си нямам брат или сестра, те бяха и нещо повече от най-добри приятели. Бяха единствените останали ми членове на семейството.

Идеята да дойдем в Кий Уест всъщност дойде от Морийн. Искаше да ме разсее около приближаващата годишнина от мамината кончина.

Затова и болката от измяната, на която бях станала свидетел, ме удари с такава сила, като топуз, с какъвто рушат сгради. Така че, докато тичах, взех и да плача. Сълзи се смесиха с потта, която се стичаше по лицето ми и капеше по песъчливия асфалт и ходилата на босите ми крака.