Джеймс Патерсън - Игра на криеница

И затворих очи, докато носещата се предница на камарото удари човека в кръста със звук, от който ми прилоша.

За миг се чу шумът от претъркаляло се по торпедото тяло, последван от провлачения вой при плъзването му нагоре по предното стъкло.

И след това — тишина. Нищо, освен една ужасна, оглушителна тишина.

Насилих се да отворя очи.

Камарото бе спряло с мощно раздрусване на двайсетина метра по на север.

Вперих поглед в празното шосе пред себе си, със стоварен върху педала на спирачката крак, стиснала като в менгемета волана. Единственият звук, който чувах, бе от паническото ми дишане, а в същото време от мен течеше пот от всякъде — от подмишниците, от сгъвките на коленете, дори от ушите ми.

Камарото остана да работи на изключена скорост посред празното шосе; двигателят му пухтеше силно, като задъхващо се животно. Очаквах предното стъкло да се е спукало, обаче нищо му нямаше. И по капака на двигателя нямаше нищо. Като се изключат изтритите от гумите и спирачните накладки по пет сантима, колата си беше съвсем наред.

Сякаш нищо не се беше случило.

Сякаш.

Не смеех да погледна в огледалото за обратно виждане. Вместо това бях впила поглед в Албърт — тъпия ухилен алигатор от емблемата на Алексовия отбор, който служеше за ароматизатор. Но Албърт не ми подсказваше нищо. Поех дълбоко въздух, като пред гмуркане, и най-накрая хвърлих поглед.

Рокерът лежеше на средата на дясното платно зад мен, с лице към асфалта, до дирите от гумите ми. Сивата му плитка се беше разплела наполовина, ръцете му бяха разперени като на Христос. Покрай него лежаха разпилени като нацелени кегли, конуси и прегради от провеждащ се пътен ремонт. Изобщо не помръдваше.

В мига, в който забелязах мастиленото петно по сивата му коса и по платното до главата му, разни части на тялото ми — колене, ръце, уста — взеха да се тресат едновременно. Издишах вкисналия въздух с аромат на ром от гърдите си и закрих лице с треперещи длани. Взех да дращя по черепа си с треперещи, впиващи се пръсти като катерач, който търси къде да се захване по скалата.

— Какво направих? — питах се сама между глътките истерично поеман въздух.

Уби човек, отвърна ми отрезвяваща мисъл.

Току-що уби човек, който искаше да спаси кучето си.

През предното стъкло огледах чистото шосе. Губеше се в огряната от лунна светлина далечина — красиво, приказно, мамещо като застлания с жълти павета път в „Магьосникът от Оз“.

И в този момент един хладнокръвен, рационален, много трезво звучащ глас произнесе в главата ми две думи — сентенция, рекламен слоган.

Махай се.

Вината изобщо не е у теб , продължи да нарежда вътрешният ми глас. Ти се опита да избегнеш кучето. Нищо друго не можеше да направиш. А пък и никой не те видя. Премести крака си от спирачката на газта. Не се обръщай назад. Не бъди глупачка. Махай се.

Вярно е, че никой нищо не е видял, помислих си и преглътнах. Движех се по празен път близо до аерогарата, покрай който няма нищо, освен безлюдния плаж от дясната му страна. Единствената постройка бе някаква изоставена на вид промишлена сграда на седемдесетина метра по-нататък вляво.

Нямаше други свидетели на произшествието, освен беззвучната флотилия жълти училищни автобуси, паркирани зад телената ограда на отсрещната страна на улицата. И мъртвите им, приличащи на очи фарове сякаш се бяха втренчили в мен да видят какво ще предприема.

Огледах се да видя кучето на рокера. Избягало беше.

И в този момент като че се върнах онлайн. Премислила бях немислимото, магията бе разрушена и пак бях в състояние да се съсредоточа.

Преместих ръчката на скоростите на „Паркиране“ и изключих двигателя.

Длъжна бях да помогна на човека. Да постъпя така, както би постъпил баща ми. Да му окажа първа помощ, да спра кръвоизлива, да намеря телефон.

Да се махна ли? Сама се възмутих от себе си и продължих да се боря с ключалката на вратата. Как изобщо можа да ми мине подобна мисъл? Поначало бях добър човек. Работила бях като спасител и като доброволен болничен санитар. Браво на доброто ми момиче , казваше татко, докато му помагах да си събуе лъскавите до блясък полицейски боти.

Тъкмо слизах от колата и забелязах приближаващите се иззад ранения мъж чифт автомобилни фарове. И преди да успея да си поема дъх, около фаровете избухна неочаквано и ослепително зарево от ярки цветове.

Стоях облещена, парализирана, хипнотизирана от внезапно избухналите в нощта фойерверки от полицейски светлини — заслепяващи кървавочервени и ярки сапфиреносини балончета.