Джеймс Патерсън - Игра на криеница

— Нека ти разкажа това-онова за горкия човечец — прекъсна ме Питър. — Казва се Рамон Пеня. Печен рецидивист и закоравял юзър на метадон и хероин, току-що излязъл от затвора. Хванахме го за пореден път преди две-три години на излизане през прозореца на една възрастна дама. Беше изнасилил и обрал осемдесет и три годишната старица. Че и челюстта й беше счупил.

И Питър кимна в потвърждение на изненадата ми.

— Ако Рамон не успееше да намери някой пиян, когото да претараши, просеше пари от туристите по Дювал Стрийт с кучето си. В най-общи линии, това е житието му. А освен всичко друго, съмнявам се, че вината е била у теб. Сигурно е бил така надрусан, че се е хвърлил под колата ти с мисълта, че скача в плувен басейн. На достатъчно хора причини нещастие през живота си. Не позволявай смъртта му да те направи поредната му жертва. Ти си свястно момиче, попаднало на погрешно място в неподходящ момент. Така че грабвай ключовете на гаджето си и се изпарявай.

— Но… — понечих пак да възразя.

— Не те моля — каза Питър и натика ключовете в ръката ми. — А ти заповядвам. Да те няма!

Не откъсвах очи от ключовете, озовали се чудодейно в дланта ми, но в това време полицейската радиостанция на Питър нададе продължителен сигнал. Нечий глас занарежда нещо, което изобщо не успях да схвана. Питър килна глава и се заслуша.

— Какво има? — попитах.

— Чакай, чакай — отвърна и се наведе в колата, да чува по-добре. — Невероятно — каза, след като гласът млъкна. И завъртя глава, преди да извърне унилото си лице към мен.

— Кое?

— Току-що по радиото обявиха, че камарото на гаджето ти било откраднато. Оплакал се на дежурния, че не само си взела колата му без разрешение, но и че си пияна. А първото, което детективите ще попитат, когато се явят на работа сутринта, ще е какви обаждания е имало през нощта. После ще поискат да огледат колата на гаджето ти, по която със сигурност има кръв. И това всъщност ни поставя в безизходица. Не мога да повярвам. Няма вече как да те пусна, разбираш ли? Сега съм длъжен да съобщя по радиото.

Алекс се оплакал, че съм му откраднала колата? След като ми сви оня мръсен номер с Морийн, е имал нахалството да насъска полицията по петите ми? Всичките ми сили изведнъж се отцедиха. Идеше ми да се просна на асфалта до полицейската кола и да затворя очи. Вместо това пак се разревах.

— Чакай, чакай, чакай — заутешава ме Питър с длан върху рамото ми. И ме изгледа със сините си, големи колкото панички очи. — Недей да плачеш. Моля ти се. Може и да измислим нещо. Имам една идея.

Изгледа загрижено през рамото си лежащия на пътя мъж, после премести погледа си върху мен.

— Ще трябва да се отървем от трупа на Рамон — каза.

— Какво? — сепнах се.

— Живея на няколко преки от тук. У дома имам лодка — отвърна Питър. — Ще се погрижа за всичко.

Кракът ми пак заигра като подскачащ мексикански боб.

— Но това е лудост — рекох. — И ти сам го разбираш, нали? Колко налудничава е идеята ти.

Питър кимна с почти комичен ентусиазъм.

— Точно на мен не е нужно да ми го обясняваш.

— Обаче… — рекох колебливо.

— Нямаме друг изход, Дженийн. Ще го сложим в багажника на камарото. И ще караш след мен до нас. От там аз ще имам грижата. Нощна смяна съм. Никой няма да усети, че липсвам.

— Ти си луд — рекох и се огледах.

— Нямаме време. Мине ли някоя кола, всички пътища ще ни бъдат отрязани. Напъвам се да ти направя добрина, но ако не щеш да я приемеш, напълно ще те разбера. Не ме привлича особено идеята самия мен да ме опандизят. Така че оставям решението в твои ръце.

Стоях там, а той погледна часовника си. И замига най-спокойно в очакване на отговора ми. Дори така, поставил длани върху окичените му с разни принадлежности бедра, имаше вид на добряк, на човек, когото би могла да гушнеш като плюшено мече, или да седнеш да пиеш с него; на по-голям брат, който е готов да се жертва за теб в името на някоя огромна добрина.

Дали и баща ми е сторил някога нещо подобно за някого? — зачудих се. Сигурно.

Затворих очи. И го видях пред себе си. Остатъкът от живота ми. Затвор или свобода. Добро или зло.

Прищя ми се да погледна още веднъж онзи, когото бях блъснала, но в крайна сметка се отказах.

И отворих очи.

Питър нарушаваше тишината, като потракваше с белезниците. Като последните изцъквания на везна, преди да се успокои. Като щракането на вратата на банята, зад която се намираха Алекс и Морийн, мина ми през ум. Накрая кимнах.