Джеймс Патерсън - Игра на криеница

Питър ме беше назначил за завеждащ противозачатъчния отдел, а аз най-категорично се бях провалила. Гаф, ама гаф!

Освен това си представях как би се отразило едно бебе на двайсет и три годишното ми тяло, а и на двайсет и три годишното ми бъдеще.

Но така, както се бях втренчила в двете сини чертички, изживях нещо странно и неочаквано. Някаква топлина се разля от средата на гръдния ми кош и за частица от секундата действително усетих как държа в ръце бебето си и колко пухкава е кожичката му.

А защо не? — рекох си. И чудото на творението буквално ме заслепи. Кое пречи Малибу Дженийн да донесе на плажното увеселение едно Малибу бебче? Пък защо не и две? Открай време си мечтаех за деца. С Питър бяхме решили, че ще си имаме някога в неясното бъдеще, така че какво ни пречеше да започнем отрано?

Животът си е жива лудница. И няма смисъл човек да се опъва. Точно на това ме бяха научили и последните две години, прекарани в Кий Уест. Mi vida в действителност беше loca. Пък и нали плановете се правят само за да има на какво да се смее Господ.

Тъкмо се канех да запокитя отрезвяващата пръчка от теста и ето че в този миг някой заблъска по вратата, а след това се чу и оглушителен електронен вой.

Какво става, мамка му!

— Полиция! — изграчи Питър по полицейския си мегафон. — Знаем, че се криеш вътре! Излез с високо вдигнати ръце и свалени гащи!

Не можех да спра смеха си. Толкова е шантав този Питър, абсолютен разбойник. А той просто ме караше да се смея. Когато не ме караше да правя още по-хубави работи. На мига осъзнах, че от Питър ще излезе най-добрият татко на този свят.

Дали да му кажа за теста? Не, реших моментално. И го скрих под мивката. След две седмици предстоеше сватбеното ни пътешествие в петзвездния хотел „Брейкърс“ в Палм Бийч. Щях му го съобщя по време на вечерята. И да го побъркам. Че да му паднат чорапите. И гащите да му паднат.

В началото можеше и да се стресне, но нямаше да е за дълго. Щях да му покажа колко го обичам и колко той ме обича. Нямаше начин да не се справим.

— Излизам — викнах след секунда.

— Правилно решение! — изграчи Питър. — И не се опитвай да хитруваш!

Отключих вратата. После метнах сутиена си от „Виктория Сикрет“ и прашките си върху мегафона, право пред смаяните му очи.

— Не стреляй — рекох, облечена единствено по усмивка.

Тъкмо на следващия ден реших да изчистя яхтата на Питър.

Той обичаше да ходи сам на риба в петъците след работа. Разправяше, че така най-добре се разтоварвал, проветрявал си мозъка и превключвал от работния делничен стрес към уикенда. Обикновено се прибираше към девет и приготвях за късната ни вечеря някоя прясно уловена западноафриканска скумрия, риба ветроход или чернопер тунец.

И бях решила да го изненадам с идеално изчистена яхта, когато се прибереше от смяна.

Вързах си забрадка, сложих си стилни жълти кухненски ръкавици и с кофа сапунена вода и парцал се качих към единайсет предобед на осемметровата „Стингрей“ — бяла моторна яхта, къса и мощна, почти като високоскоростна моторница, но с две койки за спане и малка каюта под носа.

Излазът ми на леко полюляващата се палуба бе приветстван с крясък от огромната чайка, кацнала на мачтата на малка яхта на отсрещния бряг на нашия канал. А от зараждащия се над синята вода бриз ми стана неочаквано лошо на стомаха — смес от чувство за вина и удоволствие, като у дете, което е избягало от училище. Но то май и целият ми живот бе преминал в бягане от училище, нали? Затова пък се радвах на всяка негова милисекунда.

Сидито в мощния касетофон на горната палуба предизвика усмивката ми: парче на групата еднодневка от 70-те години „Лукинг Глас“. Но колкото и тъпичък да бе, „Branay“ — шлагерът, който не слизаше оттогава от джубоксовете и в който се разправяше за моряк, раздвоен между морето и кръчмарската си любима — бе и песента на сватбата ни.

И аз не знам защо. Сигурно понеже е весела, шеговита, но по своята същност и сериозно романтична — каквито бяхме и ние двамата с Питър.

Наслаждавах на красивите очертания на моторната яхта и за милионен път се сетих и до каква огромна степен ме беше впечатлил Питър. Колкото и смешен да беше и да обичаше да се весели, дваж повече усилия влагаше в работата си. И понеже беше със скромен произход — и то не откъде да е, а от нюйоркския район Бронкс — постиженията му бяха още по-достойни за възхищение.

Без да е завършил висше образование, съумял бе да се сдобие с тази яхта, да не говорим за красивата му райска къща, която сам бе преустроил. В същото време бе успял с лекота да си завоюва репутацията на най-уважавания, най-компетентен полицай на острова едва ли не от мига, в който преди седем години го прехвърлили от нюйоркското полицейско управление.