Джеймс Патерсън - Игра на криеница

Наложил се бе като абсолютно надежден полицай от големия град, към когото всичките му колеги се обръщаха, в случай че сериозно загазеха. За разлика от предишното ми гадже, Алекс — оказал се просто един самовлюбен спортист, неверен и безотговорен, а и нежелаещ да се пребори с нищо, което талантът му не му помагаше да преодолее с лекота — Питър имаше традиционния мъжки характер и на практика сам изнамираше трудностите, не се боеше от нито едно предизвикателство, пред което го изправяше животът (напротив — колкото по-трудно, толкова по-добре), с пълното съзнание, че именно трудностите са го оформили като мъж.

Не можеше да има и капка съмнение, че обожавах моя Свети Петър така, както може да се обожава мъж, който не ти е само любовник и приятел, но и твоят герой. Ако не съществуваше в действителност, щеше да ми се наложи да си го измисля.

„Бренди — запя гладкият глас на певеца от 70-те години, след като натиснах бутона с единичната стрелка, — ти би могла да си прекрасна жена. Но живота си, любима моя, съм отдал на морската синева.“

Към обяд приключих с лъскането и полирането на горната палуба и слязох в каютата. Времето беше горещо дори и за Кий Уест, та в полутъмната тясна кабина на яхтата топлият и влажен трептящ въздух се лепеше като найлоново фолио по обилно изпотената ми кожа.

Тъкмо зареждах книжни салфетки в един от долните шкафове на камбуза, когато забелязах нещо интересно, прикрепено с дебели ластици към долната страна на мивката.

Беше сива пластмасова кутия — твърда и плоска, от онези, в които продават разни електрически инструменти. Изненада ме и тежестта й, когато взех да я издърпам за дръжката. Седнах на стъпалата към каютата, сложих я в скута си и щракнах закопчалките.

Но като видях съдържанието й, цялото ми тяло се отпусна безсилно от дълбоко поетия въздух. Снех забрадката и избърсах потта от очите си.

Очаквах да видя нещо като аптечка, но онова, което почиваше върху сивия дунапрен, беше картечен пистолет. Матовочерен, смазан с масло, малко по-голям от обикновен пистолет. Около цевта му имаше страшен на вид цилиндър, целия на дупки, а ръкохватката му беше увита с няколко пласта сив изолирбанд.

На метала пред спусъка бяха щамповани думите „Intratec Miami 9mm“. До него, върху дунапрена, лежаха и два тънки правоъгълни пълнителя, от чийто ръб намигаха червеникавите медни кожуси на куршумите.

Тъй като съм дъщеря на полицай, мен оръжие не ме стряскаше. Ходила бях дори на лов за патици с татко, така че знаех как се стреля с гладкоцевната пушка и с двата деветмилиметрови пистолета, които Питър държеше заключени в оръжейния шкаф в килера на спалнята ни.

И все пак какво търсеше на яхта един картечен пистолет? Не беше ли по-логично да намериш гладкоцевна пушка? И защо Питър изобщо не беше споменал за наличието му?

Затворих плътно капака на кутията, върнах я на мястото й и чак тогава се прибрах.

Изненадах се, че заварих у дома до кухненската мивка прибралия се преждевременно Питър по униформа.

— Питър? — рекох.

А той се извърна, при което видях мрачната му физиономия. После закрих уста да не види усмивката ми, след като забелязах, че е омацан с повръщано по цялата предница чак до чатала с нещо бяло и миризливо.

— Хубаво, хубаво! Смей се! — ухили ми се насреща той. — Това ми е за спомен от една симпатична пияна туристка в хотел „Ла Конча“. Крайно мило от нейна страна, нали? Ако се съди по миризмата, обядвала е мидена супа, не мислиш ли? Казвал ли съм ти някога какво огромно удоволствие е да си полицай в Кий Уест?

Реших набързо, че сега не е най-подходящият момент да обсъждаме предпочитанията на Питър по отношение на огнестрелните оръжия. Сигурно бе останал от младежките му полицейски щуротии през ергенлъка. И най-вече го ползва да стреля по бирени кутии с приятелите си по време на риболов.

— Чакай да донеса торба за боклук — казах, след като вонята ме удари в носа. — Всъщност няма ли да е по-добре да взема бензин за запалка и един кибрит? — засмях се.

— Какви ги приказваш, Дженийн? Нали се възнасяше колко готин съм в униформата си? — попита Питър с палав блясък в сините си очи.

Много добре познавах този негов поглед.

— Да не си посмял! — писнах и хукнах, а той се отлепи от кухненското барче и тръгна да ме гони с отворени обятия, а от ризата му капеше повръщано.

— Ела тук, Бренди. Къде си побягнала, русалке? — последва ме той на бегом в задния двор. — Хайде, кукличке, дай на татко нещо сладко. Стой там и не мърдай. Такова нещо се чисти само с гушкане.